Деца от кръв и кости [bg]

— Не ми казвай, че вярваш в тези глупости — казва тихо Тзеин. — Магията си е отишла, Зел. Никога вече няма да се върне.

Знам, че просто се опитва да ме защити. Това са думи, които се е налагало да ми казва и преди, бършейки сълзите ми, задушавайки своите. Думи, в които винаги съм се вслушвала, но сега…

— А другите, които са докоснали свитъка… сега магове ли са? — обръщам се аз към Амари. — Силите им върнаха ли се?

— Да — кима тя отначало енергично, а след това ентусиазмът й избледнява. — Магията им се върнала… но войниците на баща ми ги намерили.

Докато се взирам в свитъка, кръвта ми сякаш замръзва. Макар че в ума ми се появява трупът на мама, лицето, което виждам окървавено и смазано, не е нейното.

Моето е.

Но тя нямаше магията си — напомня ми едно тихо гласче. — Нямаше шанс да се бори…

И ето пак съм шестгодишна, свита зад огъня в нашия дом в Ибадан. Тзеин ме обгръща с ръце и ме обръща към стената, както винаги се опитва да ме защити от болката в света.

Алени пръски хвърчат във въздуха, докато стражът със змийско лице удря тате отново и отново. Мама пищи да спрат, докато двама стражи увиват веригата около шията й толкова стегнато, че брънките от маджасит раздират кожата й и от нея потича кръв.

Когато я извличат от колибата като животно, тя се задушава, рита и се бори.

Но този път тя ще има магия.

Този път ще може да победи.

Гбьо ариуо ику! — изсъсква мама през зъби, получила нов живот във въображението ми. — Па ипо да. Йеде нину ейе ара!

Стражите, които затягат веригата, замръзват на място и започват да се тресат силно, докато заклинанието й набира сила. Изпищяват, когато тя изтръгва душите от телата им, убивайки ги с яростта на Жътвар, който напълно владее дарбите си. Магията на мама черпи сила от гнева й. Тъмните сенки се извиват около нея и тя изглежда като самата Оя, богинята на живота и смъртта.

С гърлен вик мама откъсва черната верига от шията си и я увива около гърлото на останалия жив страж.

С магията си тя спасява воинския дух на тате.

С магията тя все още е жива.

— Ако това, което казваш, е истина — пронизва сцената във въображението ми гневният глас на Тзеин, — ти не можеш да останеш тук. За това убиват хора. Ако го намерят у Зел…

Гласът му секва и сърцето ми се разкъсва на толкова много парчета, че не знам дали гърдите ми ще издържат. Може да обърквам всичко до края на живота му, но Тзеин все ще е готов да умре, опитвайки се да ме предпази.

Трябва да го защитя. Негов ред е да бъде спасен.

— Трябва да тръгваме. — Навивам пергамента и го пускам в торбата си, бързайки толкова, че едва не забравям пълната със сребро торбичка на земята. — Истина или не, трябва да се върнем при тате. Да избягаме, докато можем.