Деца от кръв и кости [bg]

— Животът ти — прошепвам аз. — Твоят живот?

Обзема ме гняв. Блъсвам я в едно дърво и тя извиква. Задавя се, а очите й се разширяват от страх, когато обхващам с пръсти шията й и започвам да стискам.

— Какво правиш? — изкрещява Тзеин.

— Показвам на принцесата какво всъщност значи животът ти да е в опасност!

Брат ми ме сграбчва за раменете и ме дръпва назад.

— Да не си си загубила проклетия ум?

— Тя ме излъга — изкрещявам в отговор. — Каза, че щели да я убият. Закле се, че има нужда от помощ!

— Не съм излъгала! — изхриптява Амари и слага ръка на гърлото си. — Баща ми екзекутира членове на семейството ни само защото симпатизират на божниците. Няма да се поколебае да направи същото и с мен.

Тя бръква в гънките на роклята си и изважда стар пергамент, стискайки го толкова силно, че ръката й се разтреперва.

— Кралят иска това. — Амари кашля и гледа пергамента с изражение, което не мога да определя. — Този пергамент може да промени всичко. Той може да върне магията.

Взираме се в Амари с безизразни лица. Тя лъже. Магията не може да се върне. Магията умря преди единадесет години.

— Аз също мислех, че е невъзможно — вижда съмнението ни Амари. — Но го видях със собствените си очи. Една божница го докосна и стана маг… — Гласът й се снишава. — Призова светлина с ръцете си.

Светлинен маг?

Пристъпвам по-близо и оглеждам свитъка. Недоверието на Тзеин лепне по мен като горещината във въздуха, но все пак колкото повече говори Амари, толкова повече се осмелявам да мечтая. Имаше прекалено много ужас в очите й. Истински страх за живота й. Защо иначе половината армия ще преследва принцесата, ако бягството й не представлява някаква голяма заплаха?

— Къде е тази жена сега?

— Няма я. — Очите й се пълнят със сълзи. — Баща ми я уби. Уби я само заради онова, което можеше да прави.

Амари се обгръща с ръце и стиска очи, за да задържи сълзите си. Цялата сякаш се смалява. Удавена в скръбта си.

Раздразнението на Тзеин утихва, но за мен сълзите й не значат нищо. Тя стана маг — отеква гласът й в главата ми. — Призова светлина с ръцете си.

— Дай ми го — посягам към свитъка, нетърпелива да го разгледам.

Но щом пръстите ми го докосват, през тялото ми преминава неестествен шок. Отскачам изненадано, изпускайки стария пергамент, и се хващам за кората на едно абаносово дърво.

— Какво има? — пита Тзеин.

Поклащам глава. Не знам какво да кажа. Странното усещане трепти под кожата ми, чуждо и едновременно някак познато. То жужи в тялото ми, стопляйки ме отвътре. Бие като второ сърце и вибрира като…

Като аше?

При тази мисъл сърцето ми се свива, оставяйки зееща дупка в мен, която дори и не знаех, че все още съществува. Когато бях малка, единственото, което исках, беше аше. Молех се за деня, когато ще усетя топлината му във вените си.