Драконите на сломеното слънце [bg]

Другите рицари платиха сметката си, на минаване покрай тях поздравиха любезно Карамон, но се направиха, че не виждат неговия събеседник. Джерард сякаш изобщо не ги беше забелязал.

Старият войн проследи рицарите с очи и реши да прекъсне историята си, точно на мястото когато по небето пропълзяваше най-голямата мълния, която някой някога бе виждал:

— Оценявам факта, че споделяш времето си със стар дядка като мен, Джерард, но ако предпочиташ да закусваш заедно с приятелите си…

— Те не са ми приятели — отговори младият рицар без каквато и да е горчивина, сякаш просто излагаше фактите. — Предпочитам да се храня с разумни и здравомислещи хора. — Той вдигна чашата си по посока на Карамон.

— Просто ми се струваш малко… — старият войн замълча, дъвчейки енергично пържолата си. — Самотен — измърмори с пълна уста. Преглътна и набучи на вилицата си друго парче говеждо. — Трябва да си намериш приятелка или… или например жена…

Джерард изсумтя.

— Коя жена би погледнала мъж с лице като това? — Рицарят с отвращение огледа отражението си в силно излъсканата калаена чаша.

Джерард беше грозен; този факт просто не можеше да се отрече. Още на младини лицето му бе обезобразено от болест, а носът му — счупен и зараснал накриво при сбиване със съседче на десетгодишна възраст. Косата му бе жълта — не руса, нито просто светла, а сламеножълта. В действителност беше и оплетена като слама и не искаше да застане мирно при каквито и да е обстоятелства — просто стърчеше във всички посоки. За да избегне външната прилика с плашило, както го бяха наричали за по-кратко на младини, Джерард се подстригваше възможно най-ниско.

Единственото хубаво нещо в него бяха очите, които бяха стряскащо — или, както някои биха се изразили, тревожно сини. Но понеже в тях рядко се долавяше топлота и тъй като те винаги се съсредоточаваха върху онова, което гледаше, с изключително внимание без да мига, синеокият Джерард по-скоро отблъскваше, отколкото привличаше хората.

— Ба! — с едно махване на вилицата си Карамон прати по дяволите всичката красота и миловидност на света. — Жените не ги е грижа как изглежда един мъж. Те търсят смелост и достойнство. А за един млад рицар на твоята възраст… На колко години си?

— Видял съм двадесет и осем години от живота си, сър — отвърна Джерард. Той довърши остатъците от кашата и бутна купата настрана. — Двадесет и осем скучни и напълно пропилени години.

— Скучни? — Карамон беше скептичен. — И, казваш, си бил рицар? И аз съм преживял една-две битки. Мога да кажа, че бяха всякакви, но не и скучни, нито една от тях…

— Никога не съм влизал в битка, сър — каза Джерард и този път в гласа му се долавяше горчивина. Той се изправи и подхвърли една монета на масата. — Ако ме извините, днес трябва да поема смяната си пред гробницата. Нали знаете, Средиден е, а по това време на годината за празниците идват онези ужасни хулигани, кендерите. Заповядано ми е да се явя един час по-рано. Желая ви лек и приятен ден, сър, и благодаря за компанията.