Зовът на барабана [bg]

Не можа да заспи отново; неспокойна, стана от леглото и отиде боса в кухнята на малкия апартамент за чаша мляко. След като няколко минути се взира невиждащо във вътрешността на хладилника, осъзна, че не вижда рафтовете с бутилки кетчуп и отворени консерви. Виждаше високите камъни, тъмни на фона на бледата зора.

Изправи се, като възкликна подразнено, и затвори силно вратата. Потрепери и потърка ръцете си заради хлада от климатика. Импулсивно посегна нагоре, изключи го и после отвори прозореца, за да пусне топлия влажен въздух на дъждовната лятна нощ.

Трябваше да му пише. Всъщност му беше писала… няколко пъти, все недовършени опити, от които се бе отказвала с безсилие.

Знаеше защо, или поне така си мислеше. Но да го обясни разбираемо на Роджър беше друго нещо.

Отчасти това бе простият инстинкт на ранено животно; поривът да избягаш и да се скриеш от болката. Роджър изобщо не беше виновен за онова, което се бе случило преди година, но все пак беше неразривно свързан с него.

Той бе така нежен и мил след това, държеше се с нея като с осиротял човек — а тя беше точно това. Но какво странно осиротяване! Майка ѝ си беше отишла завинаги, но със сигурност — или поне се надяваше — не беше мъртва. И все пак по някакъв начин се чувстваше като след смъртта на баща си; когато вярваш, че има отвъдно, и горещо се надяваш, че любимият човек е щастлив и в безопасност — и въпреки това си осъден да страдаш от болката на загубата и самотата.

Една линейка мина от другата страна на парка, червената светлина пулсираше в мрака, сирената заглъхваше в далечината.

Тя се прекръсти по навик и прошепна тихо „Miserere nobis“. Сестра Мари Ромейн ѝ бе казала в пети клас, че мъртвите и умиращите имат нужда от молитвите ни; толкова силно бе набила това в главите на учениците си, че нямаше дете, което можеше да види злополука, без да прошепне молитва към небесата, за упокой на душите, които скоро щяха да се възнесат.

Тя се молеше за тях всеки ден, за майка си и за баща си — за бащите си. Това беше другото. Чичо ѝ Джо също знаеше истината за баща ѝ, но само Роджър можеше напълно да разбере какво се е случило; само Роджър бе способен да чуе камъните.

Никой не можеше да преживее подобно нещо и да не остане белязан от него. Не и той, не и тя. Той искаше от нея да остане при него след заминаването на Клеър, но тя не можа.

Беше му казала, че има работа тук, неща, за които трябва да се погрижи, да завърши образованието си. И беше така. Но по-важното бе, че трябваше да се махне — да се махне от Шотландия и каменните кръгове, да се върне на място, където можеше да се излекува, можеше да започне да изгражда отново живота си.