Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

За него тя се е венчала, обет за вярност му е дала, тъй както римският закон изисква — пред олтар и трон.“ [2192]         Така, на своя лък опрян, дълбоко кае се Тристан за непростимата вина, че Марк със своята жена, [2196] уви, за срам и за позор, е стигал често до раздор и щял да я убие даже.         А пък сега ще ви разкажа [2200] как пред Тристан, със смут в душата,         Изолда, легнала в тревата, се вайка: — Ех, какво направи, нещастнице? Та ти остави [2204] богатство и слуги в палата, за да живееш сред гората като последната слугиня. Кралица бях, сега — робиня… [2208] Честта и ранга си затрих, от билето когато пих при странстването по море. Ако дълга си по-добре [2212] бе изпълнявала Бранжиен, тя можеше поне на мен да ми напомни да не пия. Сега аз щях да съм с ония [2216] рояк госпожици придворни в покои пищни и просторни и сигурно на всяка бих намерила добър жених [2220] и бих ги задомила вече. На колко скръб ни ти обрече Бранжиен! Едва ли би могло да има по-голямо зло57… [2224] — Кралице, неразумни бяхме и младостта си пропиляхме — отвръща той. — Беда се случи… Кой би могъл да ни научи [2228] как да постигнем помирение и да получим опрощение? Дано пред Марк едно признание, че нито с думи, ни с деяние [2232] не сме засегнали честта му, го убеди, че има само приятелство помежду нас. Да дръзне рицар в този час [2236] (бил той в Дюрхам или в Лидан58) да претендира, че Тристан е Марк измамил, той тогава със меча ми ще се разправя. [2240] Ако на тебе Марк прости, тогава кралските врати биха могли да се отворят за мене също… Влязъл в двора, [2244] аз ще му служа в мир и в бой и воин по-безстрашен той не би могъл да си наеме. Но ако кралят теб приеме, [2248] а мен реши да ме отпрати, чак във Фризийските палати59 ще се оттегля с Говернал. Бих и в Британия живял… [2252] Не бих желал, кралице моя, раздяла с тебе, ако тоя тормоз не бяхме преживели сред тези чужди нам предели. [2256] Къде ни любовта докара! Ако не беше таз отвара, ти щеше да си с Марк в палата щастлива, тачена, богата. [2260] Къде, Изолда, да вървим? — На Господ да благодарим, сеньор, че толкова държите с греха си да се разделите. [2264] Нали си спомняте Огрен, отшелника, и онзи ден, когато с проповеди свети и с най-приятелски съвети [2268] прие ни в своята обител. Да идем със души открити при него, мили, за съвет. Той ще ни каже ред по ред [2272] как със достойнство и със чест да заживеем в мир от днес.         След всичко туй, с въздишка лека Тристан й отговорил: — Нека [2276] при него тази вечер идем или пък утре. Ще го видим, ще поговорим, за да можем в писмо до краля да изложим [2280] какво е нашето желание. — Едно-едничко упование за нас остава, мили мой: да молим Бога. Само той [2284] ще ни помогне в този час. И те поемат път тогаз накъм отшелника Огрен, откриват го задълбочен [2288] в това, което си чете.         С поклон го поздравяват те, в параклиса ги той въвежда и свойски казва им: — Изглежда, [2292] че любовта, страдалци мили, отнема сетните ви сили и все така ще ви терзае. А колко би могло да трае [2296] това безумно изтезание? Дошъл е ден за разкаяние.         Тристан отвръща му тогава: — Съдбата ни била такава… [2300]