Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Значи ти си Тази, която наруши баланса? — гласът му избумтя в залата, безкрайно силен и същевременно мек. Очевидно говореше на себе си, но и да не беше така, младата жена се беше вцепенила и не знаеше какво да каже. — Това означава, че ти си тази, която трябва да го възстанови. И ще го направиш — по един или друг начин.

Гласът му караше пода да вибрира и звучеше толкова сигурно, че сякаш ако кажеше, че черното е бяло, то щеше да стане такова.

Моника започваше вече да идва на себе си и прие, че може би не халюцинира, но все още мислеше, че има някаква грешка.

— Кой сте Вие? — попита учтиво тя. Не знаеше кой е мъжът, но знаеше, че не иска да го обиди в никакъв случай.

Мъжът разпери ръце и гласът му прогърмя в залата.

— Аз съм Сън и мое е царството на сънищата и мечтите, както и на най-страшните кошмари!

Приказни и ужасни образи започнаха бясно да препускат през ума на Моника. Тя не можеше да види точно какви са изображенията, но смътно долавяше прекрасни пейзажи редом с ужаси, които караха сърцето й да се разтупти и студена пот да избие по кожата й.

— На поетите и изобретателите! На идеите, въображението и ненаписаните истории! На всичко, което никога не е било и никога няма да бъде! — Образите рязко спряха, а гласът изведнъж загуби силата си и Сън звучеше като съвсем обикновен мъж. — Или поне бях… Докато ти не наруши баланса. Докато не прокуди един кошмар от моето царство. Спомняш ли си?

Въпросът жегна Моника. Тя знаеше за какво говори мъжът, но не можеше да повярва, че някой знае за това или че има някакво значение. Как беше разбрал този човек за кошмарите, които я преследваха след смъртта на Тони? Кошмари, в които сцената се повтаряше отново, и отново, и отново, докато не се събудеше с писък. Накрая й беше дошло в повече и тя прекара няколко дни, без да заспива, желаейки от дъното на душата си кошмарите да спрат. Когато накрая заспа, отново видя смъртта на любимия си и през сълзи се разкрещя в съня и в реалността на кошмара, за да се махне веднъж и завинаги. Оттогава повече не сънува нищо. А единственият начин този човек да знае за това, беше той въобще да не е човек. Ако думите му за това кой е бяха истина, възможно ли беше наистина желанието й да има нещо общо със случващото се по света?