Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Димитър Димитров

Краят на сънищата

Моника отново не можеше да спи. Последните седмици оставаше будна по цяла нощ, а когато заспеше, не сънуваше и се събуждаше още по-уморена. Може би така беше по-добре. Все пак тя си го беше пожелала. Все още виждаше смъртта на Тони, когато затвореше очи.

… Моника си тръгва от срещата им сърдита и пресича булеварда. Тони, опитвайки се да я настигне и да се извини, се затичва след нея. Шофьорът на тира, загледан в червената й рокля, не забелязва тичащия мъж. Тя се обръща и вижда Тони, който идва към нея. Как да му се сърди, като я погледне с този влюбен поглед? Той й се усмихва и тръгва да каже нещо, когато многотонната машина го помита за частица от секундата…

Моника отвори очи и разтърси глава, за да се разсее. Поне не беше само тя. Целият свят изглежда отиваше по дяволите — масови оплаквания от безсъние заливаха болниците и стотици теории плъзнаха из медиите, една от друга по-налудничави. „Извънземни облъчват човечеството, за да го поробят!“, „Масоните направиха своя ход! Иде краят на света!“. Вестниците сякаш се състезаваха кой ще измисли най-шантавото обяснение. Зачетена в книгата си, Моника не усети кога е дошло време да ходи на работа. Облече се и тръгна към училището, където преподаваше психология от три години. Толкова приказни й се виждаха днес улиците и сградите наоколо. Дори можеше да се закълне, че старата сграда срещу училището не беше обвита с бръшлян предния ден! А може би умът й отново си играеше с нея? Преди два дена, докато се прибираше през един подлез, изведнъж се почувства все едно е в пещера и усети странни сенки да се размърдват в мрака… но един подпийнал мъж се блъсна в нея и я върна в реалността. Унесена в мисли, тя поздрави набързо колегите се и тръгна към класната стая. Беше най-младата учителка в училището с нейните 29 години, но успяваше да поддържа дисциплина в часовете и да се справя с учениците, въпреки че повечето от тях намираха часовете по психология за безсмислени и винаги когато можеха, бягаха от тях. Младата учителка стигна бързо до вратата на класната стая и я отвори, при което се озова в тронната зала на стар дворец. Смаяна, Моника се огледа наоколо и почука по масивната позлатена врата, водеща обратно към приемната на замъка. Самият замък не беше в много добро състояние. Огромните пердета, които скриваха прозорците, приличаха на дрипи, позлатата на вратата беше потъмняла, дори липсваше част от трона, сякаш самото злато се бе съсухрило и отронило. Когато хвърли втори поглед към трона обаче, Моника забеляза, че някакъв човек е седнал на него и я гледа с очакване. Все още изумена от цялата ситуация, тя се приближи до него и го видя — мъж с дълга черна коса, която сякаш се сливаше с необичайния му плащ. Тя не можеше да определи от каква материя е направен, но на цвят беше толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината наоколо. Единственото нещо, което светеше в неестествения мрак, бяха блестящи бели точици, които приличаха на звезди, пръснати по нощното небе. Мъжът се изправи и отиде при нея, за да я разгледа по-добре. Моника се чувстваше неловко и тъкмо щеше да попита какво се случва, когато мъжът я прекъсна.