Ръкописът на Фулканели [bg]

19

През последните шест години Бен работеше сам. Това му позволяваше да се наслаждава на свободата, да спи където пожелае, да се придвижва максимално бързо и леко, незабелязано да влиза и излиза от набелязаните места и — най-важното — да отговаря само за себе си и за никой друг. Но в момента, нарушавайки собствените си правила, той се беше ангажирал с тази жена и вече я усещаше като воденичен камък на шията си.

Добраха се до „тайната квартира“ по един доста заобиколен маршрут. Изражението на Робърта ставаше все по-озадачено, докато го следваше по тясната павирана алея, подземния паркинг и нагоре по стълбите, водещи до блиндираната врата.

— Тук ли живееш?

— „Дом, сладък дом!“ — пропя той, докато заключваше металната врата и набираше кода за неутрализиране на алармата. После щракна лампата и Робърта учудено се огледа.

— Какво е това? Жилището на един спартанец?

— Искаш ли кафе? Или нещо за хапване?

— Предпочитам кафе.

Бен влезе в кухничката и запали газовия котлон под малката кафеварка. Няколко минути по-късно кафето беше готово и той го сервира на масата заедно с горещо мляко в тенджерка. После отвори месна консерва, затопли я на печката и разпредели съдържанието й в две чинии. Отвори една бутилка от запасите си от евтино червено вино и напълни чашите.

— Трябва да хапнеш нещо — подкани я той, забелязал, че Робърта не докосва чинията пред себе си.

— Не съм гладна.

— Е, добре — сви рамене Бен, омете съдържанието на своята чиния и придърпа нейната. След като утоли вълчия си апетит и поля храната с няколко глътки вино, той внимателно я погледна. Робърта седеше с глава между дланите и леко трепереше. Той стана, излезе от кухнята, върна се с меко одеяло и го наметна върху раменете й.

— Мисля само за Мишел — прошепна след известно време тя.

— Той не ти е бил приятел — напомни й Бен.

— Знам, но… — Тя въздъхна, изтри сълзите си, по лицето й пробяга нещо като усмивка. — Държа се глупаво, нали?

— Не. Просто проявяваш състрадание.

— Казваш го така, сякаш е нещо рядко.

— Наистина е рядко.

— Ти самият проявяваш ли състрадание?

— Не — отвърна той и наля в чашата си остатъка от виното. — Не проявявам. — Погледна часовника си, опразни чашата и се изправи. — Късно е, утре ме чака работа.

Донесе от всекидневната няколко одеяла и ги хвърли на пода заедно с една от възглавничките на канапето.