Измамна светлина [bg]

Гамаш спря пред СПА хотела.

— Не знам — призна. Обърна се и се загледа в сградата. Преди време тя бе уродливо, разпадащо се, прогнило старо имение. Викторианска грамада, издигната преди повече от век заради нечия гордост и с потта на работниците.

Създадена била, за да се извисява могъщо над селото. Но докато селището оцелявало в рецесии, депресии и войни, тази грозотия с кулички западала и станала магнит за нещастия.

Когато селяните поглеждали нагоре към хълма, не виждали царствен дом, а само една сянка, въздишка.

Сега вече беше различно. Старото имение се бе превърнало в елегантен и бляскав провинциален хотел.

Но понякога, под определен ъгъл или на определена светлина, Гамаш отново виждаше сянката, която бе оставила своя отпечатък върху къщата. А по здрач, когато подухваше лек ветрец, наоколо сякаш се носеше и въздишката.

В джоба на сакото си главният инспектор бе скътал списъка с гости от Монреал, поканени от Клара и Питър на празненството в Трите бора. Дали убиецът бе сред тях?

Или може би не беше гост, а някой от местните?

— А, здравейте!

Бовоар, който стоеше до старшия детектив, трепна. Опитваше се да не го показва, но въпреки основния ремонт от старото имение още го побиваха тръпки.

Доминик Жилбер изникна иззад единия ъгъл на сградата. Носеше бричове и черна кадифена жокейска каска. От ръката й висеше кожен камшик. Или се бе подготвила за езда, или за участие в късометражен филм в стила на Мак Сенет[32].

Усмихна се, когато разпозна двамата мъже, и протегна ръка.

— Господин главен инспектор. — Доминик стисна ръката на Гамаш, а после се обърна да поздрави и Бовоар. Усмивката й угасна. — Значи е вярно онова за трупа в градината на Клара?

Свали каската си. Тъмната коса под нея бе залепнала към главата й от потта. Доминик Жилбер наближаваше петдесет, беше висока и слаба. Със съпруга й Марк бяха бегълци от града. Събрали си бяха багажа, за да заминат в провинцията.

Колегите й от управленския екип на банката бяха предсказали, че няма да изкарат и зимата. Но семейството живееше в къщата над селото вече втора година и членовете му не даваха признаци да съжаляват за решението си да купят старата развалина и да я превърнат в гостоприемен хотел със СПА.

— Опасявам се, че е истина — потвърди Гамаш.

— Мога ли да използвам телефона ви? — попита инспектор Бовоар.

Много добре знаеше, че няма да се получи, но въпреки това от известно време се опитваше да се свърже по мобилния си с криминалистите от екипа.

— Merde — промърморил бе малко по-рано, — тук човек сякаш се връща в Средновековието.

— Заповядайте — махна Доминик към къщата. — Дори вече не е нужно да въртите манивелата.

Но младият инспектор не схвана шегата й, защото вече прекрачваше прага и бе твърде зает да набира отново криминалистите по мобилния си телефон.

— Чух, че някои от гостите на празненството са отседнали при вас снощи — заяви Гамаш и се качи на верандата.