Измамна светлина [bg]

Погледна към бакалина мосю Беливо, но той побърза да сведе очи.

Клара направи същото.

Когато миг по-късно вдигна поглед, едва не подскочи от изненада. Оливие стоеше на сантиметри от нея и държеше две чаши.

— По дяволите! — въздъхна тя.

— "Шанди"[29] — предложи й собственикът на бистрото. — Джинджифилова бира с пейл ейл[30], както го обичаш.

Художничката премести поглед от приятеля си към чашите и после пак към Оливие. Лек повей на вятъра разроши оредяващата му руса коса. Дори и в престилка, изглеждаше все така изтънчен, строен и спокоен. Но Клара си спомняше погледите, които си размениха в Музея на съвременното изкуство, коленичили на пода в коридора.

— Много си бърз — отбеляза.

— А, бях ги приготвил за други клиенти, но прецених, че има спешен случай.

— Толкова ли е очевидно? — усмихна се Клара.

— Няма как да е иначе, когато намерят труп в дома ти. Знам какво е.

— Да — съгласи се художничката, — знаеш, наистина.

Мъжът посочи пейката на селския площад и тръгнаха към нея. Клара пусна купчината вестници да тупнат тежко на седалката, а до тях се отпусна и тя.

Прие чашата с "Шанди", която й подаде Оливие, и седнаха един до друг, обърнали гръб на бистрото, на хората и на местопрестъплението. На любопитните, на смутените и на отвърнатите погледи.

— Как си? — изрече той. За малко да попита дали е добре, но беше ясно, че не е.

— Не знам какво да кажа. Ако се бяхме натъкнали на живата Лилиан в двора, щеше да е голяма изненада, но мъртвата Лилиан е невъобразим шок.

— Коя е тя?

— Приятелка от едно време. Но не сме близки от години. Скарахме се.

Клара не каза нищо повече, а и Оливие не попита. Отпиваха от чашите си и седяха мълчаливо под сянката на трите огромни борови дървета, които се извисяваха над тях и над цялото село.

— Как се почувства, когато отново се срещна с Гамаш? — поинтересува се художничката.

Русокосият мъж се замисли, преди да отговори, и след миг се усмихна някак по момчешки, невинно. Изведнъж изглеждаше много по-млад от своите трийсет и осем години.

— Малко неловко. Как мислиш, дали е забелязал?

— Струва ми се доста вероятно. — Клара стисна леко ръката на Оливие. — Още не си му простил, нали?

— Ти би ли могла?

Сега бе неин ред да се замисли. Не за да реши какво ще каже. Вече знаеше. Но не беше сигурна дали е добре да го изрече на глас.

— Ние ти простихме — изтъкна накрая. Надяваше се, че го е казала с достатъчно мек и благ тон; че думите й не са твърде бодливи. И все пак усети как Оливие се напряга и отдръпва. Не физически, но емоционално сякаш направи крачка назад.