Измамна светлина [bg]

Клара не мислеше, че може да понесе разказ за най-хубавите страни на затвора, а сега щеше да чуе за най-лошите. Но Оливие трябваше да говори за станалото. А тя трябваше да го изслуша.

— Не е от съдебния процес, нито от затвора — погледна я собственикът на бистрото с тъжни очи. — Знаеш ли с кой спомен се будя внезапно в два през нощта, обзет от паника?

Клара чакаше и усещаше как собственото й сърце бие лудешки, панически.

— Спомням си пътя, който трябваше да измина от колата с Бовоар и Гамаш, когато се върнах тук. След като ме пуснаха. Онзи дълъг път през снега до вратата на бистрото.

Художничката се взираше неразбиращо в приятеля си. Как бе възможно споменът за завръщането у дома в Трите бора да е по-ужасяващ от времето, прекарано зад решетките?

Самата тя помнеше ясно онзи момент. Беше един неделен следобед през февруари. Поредният мразовит зимен ден. С Мирна, Рут и Питър, както и с по-голямата част от селяните, седяха на топло в бистрото, пиеха café au lait и разговаряха. Клара си бъбреше с книжарката, когато забеляза, че изведнъж Габри се умълчава — доста нетипично за него — и се взира навън през прозорците. Погледна в същата посока като готвача. Върху заледеното езеро деца се пързаляха на кънки, играеха хокей. Други хлапета се спускаха с шейни, замерваха се със снежни топки или строяха укрепления. По улица "Мулен" бавно се движеше познатото волво и наближаваше Трите бора. Паркира край селския площад. От автомобила слязоха трима мъже с дебели зимни якета. Спряха за момент, после бавно закрачиха към бистрото. Тогава Габри се изправи и едва не събори чашата си с кафе. Цялото бистро притихна, всички проследиха с очи погледа на едрия мъж. Наблюдаваха трите силуета. Почти причудлива гледка — сякаш боровите дървета бяха оживели и се приближаваха.

Клара не каза нищо и изчака Оливие да продължи разказа си.

— Знам, че всъщност бяха само няколко метра — заговори най-сетне, — но бистрото ми се струваше ужасно далече. Студът бе вледеняващ, от онзи, който прониква през дрехите. Стъпките на ботушите ни в снега отекваха толкова шумно, хрущяха и скърцаха така, сякаш ходехме върху нещо живо и го наранявахме.

Млъкна и присви очи.

— Виждах всички хора вътре. Виждах цепениците, които горяха в камината. Виждах скрежа по стъклата.

Докато русокосият мъж говореше, Клара си представяше гледката през неговите очи.

— Не съм споделял това дори с Габри, не искам да го нараня. Опасявам се, че ще го изтълкува погрешно. Докато крачехме към бистрото, бях на косъм да спра и да се обърна. Да помоля да ме откарат другаде, където и да е.

— Защо? — едва прошепна Клара.

— Защото се бях вцепенил от ужас. Никога през живота си не съм изпитвал такъв страх. Дори в затвора.

— От какво те беше страх?

Оливие отново почувства как февруарският мраз хапеше бузите му. Чу оглушителното скърцане на стъпките си в твърдия сняг. И видя уютното бистро през заскрежените прозорци. Приятелите и съседите му пийваха и си приказваха. Смееха се. В огнището гореше огън.