Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
„Направи така, че родителите ми отново да се гледат на закуска! Ще ти дам едното си око, лявото. Дясното ми е нужно, за да карам кораба.“
Така се молеше, когато беше още момче и не беше такъв… Как го нарече Жордан? Винаги овладян. Пишеше писма до Бога и ги подпечатваше с кръв от палеца си. И ето че днес, с около хиляда години закъснение, стоеше на кормилото на гигантски кораб и за първи път от много време насам признаваше, че все още има желания.
— Виж ти! — въздъхна Пердю и изправи гръб.
Жордан натискаше копчетата на радиостанцията.
Най-сетне намери честотата на навигационния лоцман „Речно плаване — Сена“, който регулираше движението по реката.
— … повтарям обръщението си към двамата комици, обгърнали в дизелова мъгла пристанището на „Шанз Елизе“: сърдечни поздрави от пристанищния надзирател и не забравяйте, че десният борд е там, където палецът е отляво.
— Нас ли имат предвид? — попита Жордан.
— Това не е важно — махна Пердю.
Погледнаха се и се ухилиха малко накриво.
— Какъв искахте да станете, когато бяхте момче, мосю Жордан?
— Когато бях момче ли? Та това беше вчера! — Макс се изсмя, но бързо утихна. — Исках да стана мъж. Тогава баща ми щеше да ме приема насериозно. Исках да стана и тълкувател на сънища, доста противоречиво желание в сравнение с първото — добави унило той.
Пердю се покашля.
— Я се опитайте да откриете как да стигнем до Авиньон, мосю. Искам да ми начертаете най-хубавия път по каналите на юг. Път, по който може би ще сънуваме важни сънища.
Показа му къде са картите. Жордан остана много изненадан от гъстата мрежа плавателни канали, яхтени пристанища и шлюзове.
Въпреки че момъкът го гледаше въпросително, мосю Пердю увеличи скоростта. Устремил поглед към водата, обясни:
— Санари е казал, че човек трябва да пътува на юг по вода, за да получи отговор на сънищата си. Че щом отиде на юг, ще се намери отново, но само ако по пътя натам се е изгубил напълно. Ако се губи от любов и копнеж. Ако трепери от страх. Щом стигне Юга, да се вслуша в морето, за да проумее, че смехът и плачът се чуват по един и същ начин. Че понякога душата трябва да плаче, за да е щастлива.
В гърдите му се събуди птичка и предпазливо, учудена, че още живее, разпери крилца. Птицата ще излезе, помисли си Пердю. Ще пробие гръдния му кош и ще вземе със себе си сърцето му, ще се издигне в небето.
— Идвам — прошепна Жан Пердю. — Идвам, Манон.
На път към живота, между Авиньон и Лион
30 юли 1986
Цяло чудо е, че не се качиха всички с мен. Достатъчно изнервящо беше, че родителите ми, леля „Жените изобщо не се нуждаят от мъже“-Жюли и братовчедките „Много съм дебела“-Дафне и „Винаги съм толкова уморена“-Николет слязоха от своя ухаещ на мащерка хълм при нас в долината и дойдоха в Авиньон, за да се уверят, че наистина ще се кача в бързия влак Марсилия — Париж и ще замина. Предполагам, че в действителност им се е искало да прекарат известно време в истински град, да идат на кино и да си купят плочи на Принс.
Люк не дойде с тях. Притеснявал се, че ако дойде на гарата, няма да тръгна. Прав е. От сто метра виждам как се чувства, дори само по начина, по който стои или седи, как държи раменете и главата. Той е типичен представител на Южна Франция, душата му е огън и вино. Никога студенокръвен, всичко прави с буря от чувства, нищо не му е безразлично. Чувала съм, че повечето парижани са равнодушни към живота.
Стоя до прозореца на експресния влак и се усещам едновременно млада и възрастна. За първи път се сбогувам истински с родното място. За първи път го виждам истински, докато километър по километър се отдалечавам от него. Небето, удавено в светлина, песента на цикадите в столетните дървета, ветровете, които си съперничат за всяко бадемово листо. Горещината е като треска. Златни искри в треперещия въздух, когато слънцето залязва и оцветява в розово и медено стръмните планински склонове, увенчани с малки села. Тази южна провинция ти дава все повече и не престава да расте: между камъните израстват розмарин и мащерка, черешите се пръскат от сладост, набъбналите семена на липата миришат като смеха на момичетата, когато жътварите идват при тях под сянката на чинарите. Реките се промушват между стръмните скали като тънки тюркоазени връзки за обувки, а на изток морето блести яркосиньо — точно такива петна оставят по кожата черните маслини, когато си правил любов под някое дърво… Областта постоянно се приближава към хората, застава плътно до тях, тя е безмилостна. Тръни. Скали. Аромати. Татко казва, че Прованс е направила хората си от дървета, многоцветни скали и извори и ги е кръстила французи. Направила ги е дървени и гъвкави, каменни и силни. Научила ги е да говорят от дълбините на своята същност и да кипват по-бързо от тенджера вода на печката.