Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Вече усещам как горещината отслабва, небето се снишава и губи кобалтовото си синьо… Виждам как формите на релефа стават по-меки и слаби. Движим се на север. Към студения, циничен север! Дали може да обича?
Мама, естествено, се страхува, че в Париж ще ми се случи нещо. Не толкова, че някоя от бомбите, които ливанските фракции взривиха в „Галери Лафайет“ и на „Шанз Елизе“, ще ме разкъса на парчета, колкото, че ще срещна някой мъж. Или, Бог да ни пази, някоя жена. Някоя от интелектуалките по „Сен Жермен“, които имат ум в излишък, но не и чувства, и сигурно ще ме научат да харесвам живота сред разтурени хора на изкуството, където в крайна сметка жените пак не правят друго, освен да мият четките на господата художници.
Според мен мама се притеснява, че като се отдалеча от Боние и неговите кедри, лозя и розови залези, бих могла да открия нещо, което да застраши бъдещия ми живот. Миналата нощ я чух да плаче отчаяно в лятната кухня — очевидно се страхува за мен. Казват, че в Париж всеки се стреми да успее, да стане победител, а мъжете изкушават жените със студенината си. Всяка жена иска да опитоми мъжа и да превърне ледената му обвивка в страст… всяка жена. Особено тези от Юга. Така казва Дафне и според мен си измисля. Диетите предизвикват халюцинации, това е сигурно. Татко пък е винаги владеещият се провансалец. „Какво толкова биха могли да предложат онези от града на момиче като теб?“ — пита той. Обичам хуманистичните му петминутки, когато възхвалява Прованс като люлка на цялата национална култура. Произнася окситански[14]фрази и изразява възхищение от факта, че и последният селянин, който гледа маслини или домати, говори езика на художници, философи, музиканти и пламенни младежи от преди четиристотин години.
Не като парижаните, според които само образованата буржоазия може да бъде креативна и да се интересува от света.
О, татко! Платон с мотика, нетолерантен към нетолерантните.
Ще ми липсват пикантният му аромат, топлината на гърдите му. И гласът му, наподобяващ търкалянето на гръмотевиците по хоризонта.
Знам, ще ми липсват и високите върхове, синевата, мистралът, който измита и измива лозята. Нося си малко пръст и букетче билки. И още костилка от нектарина, грижливо огризана, както и бяло камъче, за да го слагам под езика си, когато — досущ като Па-ньол[15]— жадувам за изворите на родното място.
Ще ми липсва ли Люк? Винаги е бил до мен. Никога не съм усещала липсата му и сигурно ще ми хареса да копнея за него. Не познавам „тегленето“, което братовчедката „Толкова съм дебела“-Дафне описва със силни думи: „Все едно мъжът забива котвата си в гърдите ти, в корема, между краката, а когато го няма, веригите те теглят и дрънчат“. Думите ù бяха жестоки, но тя се усмихваше.
Какво ли е да желаеш някой мъж толкова силно? Дали и аз съм забила котвата си в него, или мъжът забравя по-бързо? Сигурно Дафне е прочела тези думи в някой от ужасните си романи.
Знам всичко за мъжете, но не знам нищо за мъжа. Какъв е мъжът, когато е с жена? Знае ли двайсетгодишният мъж как ще обича жената, щом стане на шейсет? Защото двайсетгодишните знаят съвсем точно как ще се развие кариерата им, как ще говорят, действат и живеят, щом станат на шейсет. Ще се върна след година и ще се омъжа за Люк. Ще направим сватба и ще произвеждаме вино и деца, година след година. Свободна съм не само за тази година, но и за бъдещето. Люк няма да ми задава въпроси защо се връщам толкова късно или защо искам да отида сама в Париж или някъде другаде. Дори след години. Това ми е подаръкът за годежа: брак в свобода. Такъв е Люк. Татко не би ни разбрал. Свобода за жената, от любов? Доброволен отказ от вярност? „Дъждът не стига за цялата земя“ — би казал татко. Любовта е дъждът, мъжът е земята. А ние, жените, какво сме ние? „Вие обработвате мъжа, той разцъфтява под ръцете ви, това е силата на жените.“
Още не знам искам ли да се възползвам от подаръка на Люк. Дарът му е твърде голям, а аз съм още малка. Дали искам да му отговоря със същото? Люк твърди, че не настоява. Че това не е условие за брака ни.
Аз съм дъщеря на голямо, силно дърво. Моето стъбло ще се превърне в кораб, но този кораб няма нито котва, нито флаг. Ще изляза в морето и ще търся сенките и светлината, ще пия вятъра и ще забравя всички пристанища. Осъдена на свобода, все едно подарена или взета насила. Ще я живея сам-сама.
14
Романски език, говорен в Южна Франция. —Бел. ред.
15
Марсел Паньол (1895–1974) — френски писател, драматург и кинорежисьор. —Бел. прев.