Тебеширения човек [bg]

Вадя шишенцето само за да установя, че в него е останала една-единствена таблетка. Колкото, толкова. Пъхам я в уста и я схрусквам. Трябва да има аромат на плодове, но вкусът й е чисто тебеширен. Поемам обратно към антрето, когато нещо ми прави впечатление. Всъщност две неща — че в хола свети и че отнякъде се носи странен мирис. Сладникав и същевременно противен и гнил. Смътно познат.

Правя крачка нататък и нагазвам в нещо сипкаво. Поглеждам надолу. По пода има диря от черна пръст, сякаш някакво същество е преминало, ръсейки я подире си. Същество, изпълзяло от тъмните дълбини, където има само студ и червеи.

Преглъщам конвулсивно. Не, това не е възможно. Просто съзнанието ми играе номера. Вади стари кошмари, сънувани от дванайсетгодишно хлапе с развинтена фантазия.

Осъзнат сън. Така го наричат. При който знаеш, че сънуваш, но нещата са удивително реални. Можеш дори да допринасяш към илюзията, като водиш разговори, готвиш храна, вземеш вана… или други неща.

Да, това не е истина (въпреки твърде истинското усещане за пръстта между пръстите на краката ми и тебеширената таблетка върху езика ми). Всичко, което трябва да направя, е да се събудя. Събуди се. Събуди се! За съжаление, събуждането се оказва също толкова трудно, колкото и заспиването преди малко.

Отивам до вратата на хола и поставям длан върху дръжката. Естествено, че ще го сторя. В сънища като този (лоши сънища) събитията следват своята неизбежна пътека — тясна пътека, виеща се през тъмни лесове само за да свърши в къщичката на Баба Яга в самото дъно на съзнанието ни.

Натискам дръжката и отварям. Обгръща ме студ. Не обичайният лек хлад на празна стая нощно време, а такъв, който стига до костите и натежава като буца лед във вътрешностите ти. Студът на страха. Мирисът също става по-силен. Натрапчив. Едва мога да дишам. Искам да отстъпя назад. Да побягна. Да крещя. Вместо това запалвам лампата.

Той седи в креслото ми. Русата до бяло коса е залепнала върху скалпа като нишки от паяжина, а под нея се виждат части от кост и мозък. Лицето е на череп, покрито тук-таме с останки от разлагаща се кожа.

Както винаги, носи торбеста риза, прилепнали джинси и тежки, черни обувки. Дрехите му са разкъсани и парцаливи, обувките — протрити и полепнали с пръст. Смачканата му широкопола шапка е сложена върху страничната облегалка.

Трябваше да се досетя. Плашилата от детинството ми вече са в миналото. Сега съм възрастен. Време е да се изправя пред Тебеширения човек.

Той се обръща към мен. Очите му ги няма, но в празните гнезда се спотайва подобие на разум или разбиране… както и още нещо, което ме кара да не искам да се взирам твърде дълбоко в тях. От страх, че може и да не извадя целия си разсъдък обратно.

− Здравей, Ед. Отдавна не сме се виждали.

− Здравейте, господин Халоран.

Малко след осем слизам в кухнята, чувствайки се определено неотпочинал. Клои вече е станала, пие кафе и дъвче препечена филийка.