Тебеширения човек [bg]

2016

Принципите са хубаво нещо. Стига да можеш да си ги позволиш. Аз обичам да се възприемам като принципен човек, но от друга страна, повечето хора са така. Истината е, че всички си имаме цена — бутони, които могат да се натискат и да ни карат да вършим недотам почтени неща. Принципите не ни плащат ипотеката, нито ни връщат дълговете. Всъщност принципите са доста безполезна валута в ежедневната мелница на живота. Принципният човек общо взето е човек, имащ всичко, което иска, или пък абсолютно нищо за губене.

Дълго време лежа буден и причината е не само в натежалия ми от повечето вино и спагети стомах.

− Аз знам кой всъщност я уби.

Като реплика от трилър, предназначена да те държи в напрежение. Мики го знаеше и естествено, отказа повече подробности.

− Не мога да ти кажа сега. Първо трябва да изясня някои неща.

Пълни глупости. Но тогава кимнах, занемял от потрес.

− Ще те оставя да преспиш и да помислиш — рече той на тръгване. Нямаше кола и не ми позволи да му повикам такси. Беше отседнал в някакъв хотел в покрайнините на града.

− Разходката ще ми се отрази добре — ме увери.

Не бях толкова сигурен, защото походката му изглеждаше доста нестабилна, но се съгласих. В крайна сметка беше възрастен мъж, а и още не беше чак толкова късно.

След като той си тръгна, сложих чиниите в миялната и се оттеглих в хола с голям бърбън в ръка, за да помисля върху предложението му. Чух изскърцване на дъска — Клои се спускаше по овехтялото стълбище.

− Ехо — надникна след малко иззад вратата.

− Привет — вдигнах лице аз.

Беше се преоблякла за спане — размъкната тениска, мъжко долнище на пижама и пухкави чорапи. Тъмната й коса бе пусната свободно. Изглеждаше едновременно небрежна, секси и уязвима. Зарових нос в бърбъна си.

− Е, как мина? — попита тя.

− Интересно — отвърнах след секунда размисъл.

Тя влезе и кацна върху страничната облегалка на дивана.

− И какъв бе поводът за изненадващото посещение?

Отпих от чашата си.

− Ти позна. Мики иска да напише книга, а вероятно и телевизионен сценарий за случката. И ме покани да му сътруднича.

− Сюжетът се заплита, значи.

− Именно.

− И?

− Какво и?

− Ти си казал „да“, предполагам.

− Още нищо не съм казвал.

− Защо?

− Защото не съм сигурен, че искам да го правя.

− Шегуваш се, нали?

− Не те виждам да се смееш.

− Аз никога не се смея на твоите шеги.

− Просто трябва да си помисля.

− За какво?

− За много неща — как ще се почувстват хората в Андърбъри от цялото ровене в миналото. Гав и Хопо. Нашите семейства.

− Добре, това го разбирам — смръщи вежди Клои. — Но ти?

− Аз?

Тя въздъхна и ме погледна така, сякаш бях особено задръстено тригодишно дете.

− Това може да е страхотна възможност за теб. А и съм сигурна, че парите няма да са ти излишни.