Шадоу стрийт 77 [bg]

— Кога преди?

— Два пъти вчера.

— Защо не ми каза?

— Нямаше нищо за казване. Просто изрече „момче“.

— Някой си прави извратени шеги.

— Но как ни вижда?

— Не ни вижда.

— Да, но знае как изглеждаме.

— Това не означава, че ненормалникът ни вижда. Означава, че знае кои сме, кой живее в този апартамент. Това е грижа на охраната. Бързо ще разнищим тази история. Ще се обадя на дежурния.

Тя дръпна щепсела и екранът изгасна.

Уини се почувства по-добре след изключването, а увереността на майка му го накара да се чувства в безопасност; но не задълго.

В момента, в който тя се отдалечи от телевизора, стената се промени. Пред нея имаше ниски шкафове, а над тях — етажерки с книги, но внезапно взе да се нагъва. Трансформацията започна от тавана и продължи надолу като вода, която отмива нещо и оставя друго на негово място, като че ли шкафовете, етажерките и предметите върху тях никога не бяха съществували, а бяха просто реалистична картина, която сега се разтваряше. Над спускащите се вълни по стената нямаше шкафове и етажерки и тя нямаше вид на нова, а беше мазна и покрита с петна, мазилката се лющеше и изпод нея се подаваха тъмните пипала на осаждена плесен.

Майка му тихо ахна от изумление и вдигна дланта си напред, сякаш искаше да спре промяната, но вълните забързаха към края на стената, плъзнаха се по пода, превземаха гладкия махагон и оставяха след себе си криви, мръсни дъски, а след това започнаха да изяждат килима и всичко се случваше толкова бързо, че Уини и майка му нямаха време да се замислят дали и те няма да се изпарят, не и до момента, в които странната вълна не достигна краката им.

Тя се отмести назад и сграбчи Уини за ръката, за да го дръпне към себе си, но вълните се разцепиха като от сърф и заобиколиха обувките им, като отмиха килима под краката им, без да ги засегнат. И точно като вълна, достигнала брега, се оттегли назад и остави всичко, както си беше преди, килимът цял, а махагонът лъскав. Вълните се върнаха нагоре по стената, изтривайки промяната, която бяха направили, възстановиха шкафовете, етажерките, книгите и телевизора, сякаш вълшебник бе съжалил за магията си и я беше отменил, за да поправи грешката си.

Вълните се отдръпнаха в ъгъла между стената и тавана. Не се върнаха веднага. Може би никога нямаше да се върнат. Може и да беше приключило, каквото и да беше.

Сърцето на Уини биеше лудо като на бегач малко преди финала. Не можеше да диша. Сякаш нещо беше заседнало в гърлото му. За миг си помисли, че може да си е глътнал езика от стреса, беше чел за хора, на които се беше случвало, когато ги нападнат. Отврати се от тази мисъл, макар да се оказа, че неговият език е на мястото си.

Майка му още го стискаше за ръката. Държеше го много здраво, като че ли се страхуваше да не бъде отнесен от нещо. Известно време не каза нищо, както и Уини, тъй като нямаше смисъл да бърборят за това. Знаеха какво бяха видели и никой от тях не можеше да го обясни, защото беше толкова невъзможно, че изпълваше съзнанието и не оставяше място за друга мисъл. В този момент Уини се сети за кръговете синя светлина на телевизора и плътния глас, повтарящ „Унищожи. Унищожи“, а вероятно и майка му се беше сетила, защото каза: