Шадоу стрийт 77 [bg]

Яркият спомен отне на Спаркъл смелостта да излезе от дрешника. Залепнала отново за табуретката, тя си мечтаеше името й наистина да е магическо, за да го използва за прогонването на тази буря.

Седеше загледана към отворената врата, когато нещо пропълзя през спалнята. Появи се от банята и премина оттам, където беше минала Айрис на път към коридора.

Лампите и полилеят в спалнята бяха светнати, та светкавиците зад плътните завеси да не се открояват толкова силно. Спаркъл виждаше създанието съвсем ясно, но въпреки това не можеше да повярва.

Приличаше й на нещо конкретно, изглеждаше като голо бебе с неестествено голяма глава, на около дванайсет-тринайсет месеца, което лази, защото още не може да ходи, и целеустремено се движи напред, само че не беше бебе. Първо, беше твърде голямо, с размерите на тригодишно, около шестнайсет килограма или дори повече, а и кожата му не изглеждаше розова и здрава, а беше светлосива на зелени петна.

Спаркъл не изкрещя от ужас, нито се изправи при вида на този кошмарен натрапник. Реакцията й към всичко, предизвикващо шок или заплаха, беше променена преди много години, когато мълнията удари баща й. Онзи ден на верандата се вцепени, направо се парализира от вина и ужас. Пожела си татко й никога да не излиза от къщи, да остане там завинаги и беше напълно убедена, че вълшебна сила беше призовала светкавицата в отговор на молбата й по начин, който никога не би си представила. Не само вината я беше смразила, но малката Спаркъл беше убедена, че ако помръдне, със сигурност и тя ще бъде застигната от мълния, тъй като част от желанието й беше да бъде винаги с татко си.

Чувството за вина отмина след няколко седмици, но не и мъката, и тя дълго време не беше вярвала в магическото. Ала сега реакцията й пред гледката на отвратителното пълзящо нещо беше същата като пред трупа на татко й: бе парализирана от убеждението, че е в безопасност само ако не помръдва и не издава нито звук.

Огромната безформена глава, размерите на създанието и нездравият цвят на кожата му не бяха единствените подробности, които подсказваха, че не е нито дете, нито човешко същество. Въпреки че пухкавите му крака и малки стъпала напомняха бебешки, те бяха шест на брой. При пълзенето не използваше дланите си, а държеше ръцете опънати напред, сякаш се протягаше към нещо, а късите му дебели пръсти непрестанно раздираха въздуха. Съществото беше покрито с подутини, които приличаха на тумори. Движенията му не бяха резултат от ритмично съкращаване и отпускане на мускулите, а от противно издуване и хлътване в много части на тялото. По необясними причини на Спаркъл й се струваше, че то е смесица между гъбеста маса и плът, странен хибрид между растение и животно.

Щом чудовището, наподобяващо кошмар от наркотичен делириум, премина през отворената врата и запълзя през спалнята към коридора, тя се изправи, изведнъж разтресена от страх, и няколко пъти преглътна, за да потисне писъка, напиращ в гърлото й заедно с порива за повръщане. Огледа се за някакво оръжие, но не видя нищо подходящо в дрешника. Въпреки това пристъпи тихо към вратата, убедена, че адското изчадие е хищник, който преследва Айрис.