Шадоу стрийт 77 [bg]

Сайлъс не беше практикувал като адвокат от години, но още беше в състояние да долови подробностите, които подсказваха дали свидетелските показания са истина или не. В настоящата съсипана икономика, при тези бързи промени и ежедневно безсмислено насилие, при трудностите в личния живот имаше много неща в поведението на клиентите, които подсказваха защо са се насочили точно към „Топърс“ — копнееха да избягат не само от тревогите в работата си, но и от времето, в което живееха. Музиката, която звучеше като фон, беше биг бендът на Глен Милър, Бени Гудман и Арти Шоу. Предпочитаните напитки бяха мартини, джин е тоник и „Сингапур слинг“; те носеха духа на трийсетте години на двайсети век, а не слабото бяло вино и диетичната бира на безрадостното, обсебено от здравословен начин на живот поколение. Не зачитайки закона, клиентите си носеха свои пепелници, както хората от времето на сухия режим са си носели пиене в кафяви хартиени торбички, а някои дори пушеха, без това да предизвика възраженията нито на персонала, нито на останалите посетители. Усещането за бунт се долавяше и в музиката, при все че по-голямата част от посетителите вероятно не можеха да изразят срещу какво се бунтуват.

Сайлъс се загледа през прозореца на сепарето си на изток, нагоре по хълма, където през дъжда се виждаха светлините на „Пендълтън“. Срещу него на масата седеше Пери Кайзър, който беше работил като отговорник на екип в строителната компания, преустроила „Бел Виста“ в „Пендълтън“ през 1973 година. Току-що бяха сервирали мартинито на Кайзър и той възнамеряваше да се наслади на първата глътка, преди да сподели историята си.

Беше едър мъж от тези, които не напълняват с възрастта. Въпреки голата глава и белите мустаци изглеждаше така, сякаш още бе в състояние да върши всякаква работа на строеж. Двамата със Сайлъс бяха най-възрастните посетители в заведението и единствените, които помнеха суинг музиката на биг бенд от детството си, когато още беше предпочитана за танци и често се пускаше по радиото.

Пери Кайзър беше баща на Гордън Кайзър, който беше работил като адвокат във фирмата „Кинсли, Бекинсейл и Фортис“ през осемдесетте и деветдесетте години. Това беше много преди Сайлъс да се пенсионира, да изгуби жена си, да се премести в сегашния си апартамент и да бъде обсебен от историята на сградата. Не беше срещал Пери Кайзър, докато беше шеф на Гордън, но връзката със сина се оказа съществена, за да го накара да сподели изживяване, за което не беше говорил с никого.

Поговориха кратко за Гордън, за времето, за остаряването и след второто отпиване от мартинито Пери Кайзър отвори темата, която ги беше събрала.

— При ремонта на стара сграда, била тя театър, училище, административен или жилищен комплекс като „Пендълтън“, навремето винаги се стигаше до смъртни случаи. Обикновено не убийства. Злополуки, инфаркти, такива неща. И твърде често в голяма бригада се намират по двама-трима със слабост към историите за духове. Не че си ги измислят те, не казвам такова нещо, но ако има някакви легенди, свързани с обекта, работниците ги знаят и говорят за тях по време на обедната почивка. В такава атмосфера, когато се случи някоя странна дреболия, дето иначе никого не би впечатлила, значението й се раздува прекомерно. Дори разумните хора започват да си въобразяват, че виждат неща, и при това вярват, че наистина са ги видели. Разбираш ли какво имам предвид?