Шадоу стрийт 77 [bg]

Спаркъл Сайкс се чу да произнася името си отново и отново, сякаш беше мантра за прогонване на страха. Най-ранният й спомен беше как майка й Уендълин й казва, че това е магическо име за специално дете. „Сайк“ беше стара шотландска дума за малък бърз поток. Спаркъл Сайкс вероятно означаваше много поточета, устремени бързо напред, бистри, сладки и искрящи, с дарбата да заслепяват и да омагьосват.

Известно време, когато беше осемгодишна, Спаркъл мислеше, че тя е убила баща си с магия, предизвикана от обич.

Мърдок Сайкс, висок, силен и красив, с гъста коса която беше побеляла, преди да навърши трийсет, обичай фотографията и се възприемаше като нещо повече от аматьор, но не съвсем професионалист. В неделя той поемаше на дълги разходки през ливадите и горите на Мейн и правеше пейзажни снимки на неща, които всеки можеше да види, докато ходи по същите места, но изглеждаха близки и изразителни, сякаш природата се разкриваше пред него като пред никого другиго.

В последния си ден той се прибра рано, защото очакваната буря беше набрала мощ часове преди предвижданото. Отправи се към гората, пресече павирания селски път и тръгна към къщата им на стръмните скали над морето, почернял и мускулест, със снежнобяла коса, разрошена от вятъра, с кожената чанта на фотоапарата, преметната на едното рамо, с тениска бяла като косата му и панталони в цвят каки, мушнати в туристическите му обувки; не приличаше на обикновен човек, а по-скоро на смел изследовател, който се завръща от другия край на света — или пък на Бог.

Спаркъл го беше чакала на предната веранда. Още щом зърна татко си, тя скочи от люлеещия се стол и му помаха възторжено. Щеше да се затича към края на предния им двор до уширението на пътя; точно в този момент обаче се чу силна гръмотевица и от небето се посипаха първите едри капки, удряха се в настилката, танцуваха по тревата и потропваха по дървените стъпала на верандата шумно, напомнящи звука от мъниста, сипещи се от скъсана огърлица.

Вместо да забърза, Мърдок Сайкс прекоси дългия двор, сякаш приветстваше дъжда не по-малко от слънцето, и имаше вид, че не просто обича природата, а тя е му е подвластна. Дори не си направи труда да свали изпръсканите си от дъжда очила със стоманени рамки, които му придаваха вид на също толкова мъдър, колкото беше и силен.

Малката Спаркъл се развълнува, щом го видя. Знаеше, че както обикновено ще чуе разказите му за гората и всички създания в нея с такова чувство за хумор и стил, че щяха да са по-забавни от всяка книжка.

Въпреки че обичаше приказките му, тя си пожела той никога повече да не излиза за неделните си разходки, а да остане с нея у дома. Искаше да си остава вкъщи всеки ден, никога да не излиза или поне не без нея. Мечтата й бе той да бъде с нея тук, сега и завинаги.