Шадоу стрийт 77 [bg]

— По телефона каза, че не си разказвал на никого за това.

— Никога. Не исках хората да ме възприемат по начина, по който гледат на хаховците, убедени, че са били отвлечени от извънземни.

— На мен ми се струва, че мълчанието ти през всичките тези години прави историята ти по-правдоподобна.

Кайзър допи мартинито си на един дъх.

— И така… намирам се в края на коридора пред спортната зала. Това нещо стига до средата, близо до вратата за инсталационното помещение. Голямо е. Колкото мен. По-голямо. Светло като ларва и подобно по форма, но не съвсем, защото прилича и на паяк, при все че не е насекомо, твърде месесто е за паяк. Мисля си — кой е сложил опиат в термоса ми с кафе? Нищо на този свят не изглежда по този начин. Отмества се към стаята на охраната, чува ме и ме подушва, сетне се обръща към мен. Изглежда пъргаво, но може и да не е, защото не прави нищо.

Предвид историята на „Пендълтън“ и зловещите откъслечни записки от дневника на Андрю Пендълтън, Сайлъс беше подготвен да чуе, че Кайзър е имал необичайно преживяване, за което намекна по телефона. Това обаче беше твърде странно и надхвърляше представите на Сайлъс.

Пери Кайзър продължаваше да се взира в очите на Сайлъс и да търси признаци на недоверие. Адвокатската интуиция на Сайлъс му подсказваше, че този човек не лъже, че не може да лъже за подобно нещо.

— От сините екрани идва глас. „Унищожи“, нарежда той. „Унищожи“. Нещото тръгва към мен. Сега забелязван колко е пухкаво, не прилича на никое животно, пухкава плът и светла кожа. Влажно е, вероятно от пот, но някак млечна, не знам какво е. Има израстък, подобен на глава, но без очи и оформено лице. Разполага с нещо като хриле на врата, но не и с уста. Тръгвам назад към северното стълбище и чувам как бързо редя молитва, без дори да осъзнавам, че съм я започнал. Сигурен съм, че съм мъртъв. Пристъпвам заднешком към вратата на стълбището и тогава нещото… ми заговаря.

Изненадан, Сайлъс попита:

— Заговори ти? На английски?

— Не виждах уста, но то говореше. С такъв скръбен глас. Не можех да преценя дали беше скръб или отчаяние. Каза: „Помогни ми. Някой да ми помогне, за бога“. С гласа на Рики Ниймс. Бояджията, който в този момент беше на третия етаж и правеше списъка си. Не знам… дали наистина беше Рики, или нещото имитираше гласа му. Питах се възможно ли е да е Рики. През целия си живот… не съм бил страхливец. От нищо не съм се плашил след войната в Корея.

Сервитьорката спря до масата им, за да попита дали желаят второ питие. Сайлъс имаше нужда да пийне още едно, но не искаше да го прави. Пери също отказа.

— И аз съм се бил в Корея — вметна Сайлъс. — Ден след ден си живял с този страх и накрая претръпваш.

— А в коридора на сутерена, Сайлъс, съм толкова ужасен, че не ми остават никакви сили и сякаш никога не съм бил в Корея. Държа топката на вратата и не мога да я завъртя. Краката ми омекват. Стоя прав единствено благодарение на това, че съм се облегнал на вратата. Тогава всичко се променя. Светлината се усилва. Мръсният под, мухълът и сините екрани избледняват. Коридорът връща нормалния си вид — чист и свеж. Съществото, което приближава към мен, също избледнява, сякаш е било просто сън. Но съм буден. Не е било сън. Със сигурност беше нещо, но не сън.