Шадоу стрийт 77 [bg]

„Момче“, повтори.

Стори му се малко побъркано да отвръща на телевизора, щеше да е като че ли говори с мебелите. Уини остави книгата и попита:

— Кой си ти?

Въпреки че звучеше глупаво, не можа да измисли нищо друго.

Гласът беше плътен, но в същото време някак плосък, като на отегчен четец на съобщения по система с високоговорители.

— Момче. Над земята. Втори етаж. Западно крило.

Изглежда, телевизорът известяваше Уини за местоположението му в „Пендълтън“. Той знаеше къде е. Нямаше нужда да му казват. Ако наистина някой наблюдаваше Уини през телевизора, не го биваше в разговорите повече от самия Уини.

Разбира се, нямаше как някой да гледа. Телевизорите предаваха еднопосочно. Приемаха сигнал. Не излъчваха. Тук се случваше нещо друго, някаква безобидна мистерия, която щеше да разнищи, стига да си напънеше ума за достатъчно дълго време. Не беше голям умник, но не беше и глупав, дори не наполовина толкова глупав, колкото момчетата в някои от романите, които беше чел.

— Момче. Черна коса. Сини очи.

Уини скочи от креслото.

— Над земята. Втори етаж. Западно крило.

Черна коса, сини очи: някой някъде го виждаше през телевизора. Нямаше съмнение в това. Безобидната мистерия изведнъж се разрасна.

Уини не хареса начина, по който гласът му трепереше, когато попита:

— Какво искаш?

— Момче. Черна коса. Сини очи. Над земята. Втори етаж. Западно крило. Унищожи. Унищожи.

Тъй като беше нисичък за възрастта си, кльощав и още чакаше бицепсите му да се появят, Уини реши, че ако направи нещо тъпо, хората ще се убедят, че е страхлив женчо. Излезе ли ти веднъж име на женчо, никога не можеш да се отървеш от него, освен ако не спасиш сто дечица от горящо сиропиталище или не обезоръжиш терорист и го пребиеш така, чеда плаче за майка си. Уини нямаше да е пораснал достатъчно, че да набие някого в близките десет години, ако изобщо успееше някога. Не знаеше наблизо да има сиропиталище, а дори и да знаеше, можеше да се наложи да чака цял живот да шие пожар, ако не го запали сам. Затова се стремеше да не изрича или прави нещо, което можеше да го накара да изглежда кал женчо. Никога не се издаваше, ако се уплашеше от страшен филм. Когато случайно се поряза, не плака и не показа притеснение от вида на кръвта. Буболечките го стряскаха с всичките си крака и антени, затова се насилваше да хваща големи бръмбари, които не жилят, за да ги изучава в дланта си.

Когато телевизорът каза „унищожи“, много от момчетата от четвърти клас в училище „Грейс Лаймън“ биха се уплашили, а някои от тях биха побягнали да се скрият. Вместо това Уини остана спокоен и тръгна — без да тича — към кухнята, където топлият въздух ухаеше на канела. Майка му гледаше нещо през стъклото на горната фурна.