Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

През нощта на 21 срещу 22 февруари полицията прави опит да арестува лидера на БЗНС „Пладне“ Г. Димитров, който е обвинен в заговор, инспириран от английското разузнаване. Димитров успява да се изплъзне от полицията и след няколкодневно криене е скрит в сандък и изпратен с камион за Истанбул като дипломатически багаж на английската легация и така се спасява.298 Последен опит да промени външнополитическата ориентация прави и легалната опозиция. С писмо до царя през февруари водачите й искат аудиенция с монарха, но последният отказва с мотива, че те искат срещата като лидери на партии, а такива в България законно не съществуват.299 И. Димитров твърди, че „решаващото съображение за ориентацията на България би трябвало да е не кой и какво й предлага срещу отказа от неутралитета и участието във войната, а кой и какво ще е в състояние да й осигури след края на войната.“300 И. Димитров е прав, че това трябва да е политиката на всяко правителство, което работи за просперитета на страната си. Но в случая не всичко зависи от българското правителство, което има прогермански симпатии, но дори и да имат друго желание, управляващите нямат друг избор, ако не искат страната да бъде окупирана.

Вермахтът трябва да започне навлизане на българска територия на 2 март и това е съобщено на 26 февруари в Берлин на пълномощния министър Драганов. На 27 февруари Рибентроп нарежда на пълномощния министър на Райха в Москва да уведоми СССР за предстоящото влизане на България в пакта, като акцентира, че английското вмешателство в България е станало много голямо и това е ускорило решението.301 На 27 февруари министър-председателят съобщава на съпругата си, че на 1 март ще замине за Виена да подпише Тристранния пакт. За Ив. Попов Е. Филова пише: „Той се разболя (дипломатически отчасти, отчасти наистина), защото той все се бои, все има предубеждения и все не се решава.“302 Филов и Попов смятат, че пактът може да бъде подписан от Драганов, обаче немците искат това да стори един от двамата министри.

В навечерието на подписването Ив. Попов се разболява и за Виена, където трябва да се подпише присъединяването, се отправя министър-председателят. Той тръгва със самолет на 1 март към 10 ч. Самолетът се приземява по погрешка в Божурище, а не във Враждебна и затъва в калта и това довежда до закъснение на полета. Във Виена Филов пристига в 12,30 ч. Българската делегация е посрещната тържествено, а Филов провежда предварителен разговор с Рибентроп, който го уверява, че няма да има опасност от Югославия, а СССР ще се примири със създалото се положение. Турците също нямало да предприемат агресивни действия спрямо България.303 Филов твърди, че по пътя до двореца, където трябва да се подпише договора, има много публика и полиция. При пристигането си той е представен на италианския външен министър граф Чано и на посланиците на Япония, Унгария, Румъния и Словашко. Церемонията по подписването започва към 13,30 ч. и трае доста дълго, понеже трябва да се положат 64 подписа. След подписването на пакта Филов чете декларация със спокоен тон и ясно произношение, както той самият отбелязва. След приключване на церемонията Чано и Рибентроп „един след други ми предадоха писмата, с които при уреждането на балканските граници ни се признава излазът на Бяло море, приблизително от устието на Струма до устието на Марица, да се пази в най-голяма тайна и да се разгласи само със съгласието на двете правителства.“304