Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

М. Лалков пише съвсем правилно, че българските управници избират изхода, който е единствено възможен в този момент, за запазване целоста на страната и режима в нея: „По този начин България се спасява от разгром, от стотици хиляди жертви и от чужда военна сила, която неминуемо ще установи окупационен режим.“315 Н. Генчев разглежда три възможни варианта за действие, които стоят пред България в навечерието на подписването на пакта. Първият вариант е България да окаже военна съпротива на вермахта, но това ще е пагубно за България, защото само след месец става ясно, че далеч по-добре въоръжени армии за броени дни капитулират пред германското оръжие. Вторият вариант е България да не се присъедини към пакта, но и да не оказва съпротива пред настъпващите части на вермахта. Тогава има риск в страната да настане хаос и управляващите да бъдат заменени с крайни привърженици на Райха. Третият вариант е избраният от България — присъединяване към пакта. Той е най-удачният в този момент. Великобритания обещава, че ще помогне на България, ако се съпротивлява на Германия, но това са обещания без покритие, тъй като самото кралство изпитва огромни затруднения и не може да действа извън своята територия.316

Д. Сирков застъпва тезата, че България има и друга възможност освен изложените от Н. Генчев. Тя е да сключи пакт със СССР, който според автора би затруднил агресорските действия на Германия. Авторът отхвърля твърдението, че Германия се насочва към Балканите главно поради италианско-гръцката война и смята, че и да не се водеше войната, Германия пак би настъпила към полуострова.317 В том II на „История на България“, издадена през 1955 г. се твърди, че българските управляващи още през есента на 1940 г. са поели ангажимент към Германия за присъединяване към Тристранния пакт. Формалното присъединяване към пакта се характеризира по следния начин: „Идвайки като «съюзници» на царборисовци и филовци, хитлеристите окупираха България за три и половина годишен период. Тази окупация по форма се различаваше от установената по-късно в Югославия и Гърция, но по своята същност тя се свеждаше все до едно и също робско положение под гнета на чуждите империалистически поробители — хитлеристите. Тя превръщаше страната в техен аграрен придатък.“318 Горните редове се срещат и в том III на „История на България“ от 1964 г. В същия том се твърди: „Виенското предателство на царското правителство на Б. Филов обрече България на робство и разорителен грабеж и я изправи пред нова и най-страшна национална катастрофа. Затова и 1 март 1941 г. стана черна дата в нашата история.“319 В том III на „История на България“ от 1999 г. пише, че след присъединяването на страната към пакта „българският държавен суверенитет е поставен под една голяма, потискаща въпросителна.“320