Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— А могат ли да ни достигнат тук? — попита Йоланда.
— Не вярвам. Макар че могат да се движат и понякога, подозирам, доста бързо, те предпочитат да стоят близко до родното си място. Според мен бабуните няма да напуснат гората. И няма да се решат да влязат в мочурището. — Той поклати глава. — Не е трудно да се досетите, че за мен това беше голяма изненада. Те датират от древността. Някога, така се казва в старите легенди, бабуните били много. Но с изсичането на горите и изораването на земята намалявали все повече и повече. Когато тяхната естествена среда била унищожена, останали съвсем малко. Ако ме бяхте попитали за тях; щях да ви кажа, че вече не съществуват, изчезнали са, и че това са просто истории от миналото.
— Никой не те попита — каза Харкорт, — защото никой не знаеше за тях, а и ти никога не си ги споменавал.
— Да тръгваме — каза Нъли и се изправи. — Нали каза, че си видял пътека, Чарлз?
— Да — отвърна Харкорт. — На един остров ей там. От тревата и тръстиката не се вижда.
— Чувате ли шепнене и дърдорене? — попита абатът и се обърна към Йоланда. — Ти каза, че това са духове, нали?
Тя кимна.
— Духове са. Поне така казват — неспокойни духове на хора, умрели без благословията на Светата църква. Те бродят тук и на много други места. Навярно тук са умрели много бежанци, криейки се от Злото.
— Може ли да се направи нещо за тях? Няма ли начин да им се осигури мир?
— Не знам — отговори Йоланда. — Знам само, че са тук. Никога не съм говорила с някого за тях. Разбира се, на мен, както на всеки добър християнин, ми е мъчно за тези души.
— Може да опиташ да ги поръсиш със светена вода — каза Нъли на абата.
Гай изсумтя, изправи се и вдигна полите на расото си. Бяха кални и подгизнали. Отново тръгнаха. Харкорт нагази във водата пръв, другите го последваха.
Не беше дълбоко — на места едва стигаше до глезените, а в най-големите дълбочини — до кръста. Дъното беше покрито с тънък хлъзгав кален пласт, на места с дънери на паднали дървета и камъни. Вървяха бавно, за да не се препънат. От време на време стигаха до открити водни пространства, но по-често вървяха през тесни криволичещи коридори, оградени с висока тръстика и треви. От мочурището се подаваха мъртви дървета — приличаха на скелети.
Докато почиваха и разговаряха на островчето, духовете се бяха отдръпнали или поне бяха спрели да говорят. Сега, когато газеха из водата, те се върнаха и подновиха бърборенето. Харкорт се опита да си запуши ушите и да не им обръща внимание, но му беше трудно, защото те се притискаха в него и продължаваха нескончаемото си бръщолевене. Почувства, че го обхваща ужас от тяхното мърморене, но не се срамуваше, защото всеки дух внушаваше някаква неопределена тревога и дори страх. „Човек — самоуспокояваше се той — няма да е човек, ако не гледа на духа като на нещо много важно.“ Но след като ги беше слушал часове наред, ужасът и първоначалната тревога преминаха в раздразнение. Духовете се бяха превърнали в напаст, която макар че все още можеше да вдъхва страх, беше повече досадна. И понеже не можеше да направи нищо друго, той се опита да не им обръща внимание. Но независимо от силата на волята си, не можа да го направи. Бяха прекалено близко до него, гласовете им бяха прекалено натрапчиви, за да не им обръща внимание. Впечатлението, че на моменти го хващат за ръката, беше, или най-малкото той си внушаваше така, само въображение.
Приказките им бяха неразбираемо ломотене, но от време на време му се струваше, че различава отделни думи или фрази, макар да не беше съвсем сигурен дали ги е чул, или подсъзнателно си ги е помислил. „Връщай се! — казваха те, или поне му се струваше, че казват така. — Връщай се, грози те опасност!“ Един път звучеше като предупреждение, друг път като молба. „Помогни ни! За Бога, имай милост към нас! Смили се! В този свят на сенките ние сме между живота и смъртта — нито живи, нито съвсем мъртви. Ако не ни помогнеш, ще останем вечно така.“ Разбира се, всичко това не беше изразено с думи и изобщо не беше изречено, но в гласовете им имаше молба, която достигаше до съзнанието му. Внезапно абатът изрева: