По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Заселници! — викна Джон. — Къде ли бягат? Щом зърнаха четиримата ездачи, водачите на колите спряха и извикаха:
— Кой е там?
Бяха петнадесет-двадесет души, някои от тях заселници, другите доброволци от границите. Под чергилата се показваха лица на жени и деца.
— Приятели!… — отвърна веднага Джон щом видя мъжете бързо да застават пред колите с насочени карабини. — Аз съм съветникът на полковник Девандел.
— На полковник Девандел! — пригласи нечий глас.
Пъргав старец, с почти бяла брада, който носеше униформата на доброволците със сержантски пагон на ръкавите, се откъсна от групата на заселниците и се насочи към четиримата ездачи.
— От къде идвате? — попита.
— От Ларамските планини — отвърна Джон.
— И вие ли сте бегълци?
— Какво искате да кажете?
— Не знаете ли, че сиусите са разбили напълно полковника?
— Кога?! — попитаха в един глас Джон, Хари и Джордж и тревога блясна в очите им, докато в същото време една зла усмивка накъдри устните на Червен Облак и Минехаха.
— Вчера сутринта, преди изгрев — отвърна сержантът.
— Ние напуснахме лагера двадесет и четири часа по-рано, за да изпълним едно поръчение на полковника — каза съветникът. — От кого научихте, че опълчението е било разбито?
— От един доброволец, който тази сутрин мина през Кампа, за да отнесе новини в Сент Луис. Струва ми се беше единственият оцелял.
— Тогава полковникът…
— Нищо не знам.
Джон погледна уплашено двамата трапери, които изглеждаха сломени.
— Чухте ли, приятели? — попита с развълнуван глас.
— Да, за жалост — отвърна Хари.
— Ударът е нанесла онази ужасна Яла. Знаела е, че полковникът командва опълчението. Какво ли е сторила с този нещастник? Жив ли го е хванала? Ох… бих предпочел да знам, че е умрял на чело на своите храбреци!
— Хора с неговата закалка обикновено не се оставят да бъдат скалпирани живи — рече сержантът, — нито се предават. Сигурно е умрял.
Червен Облак и момичето си размениха поглед, но не отрониха дума.
— От къде идвате? — попита най-после Джон сержанта.
— От Кампа. Подпалих станцията и сега се опитвам да спася малкия гарнизон и семействата на заселниците, като ги отведа към Калифорния. Шайените вече наближаваха, а пътят на сиусите бе отворен. Какво можеше да направя? Да чакам смъртта? Предпочитам да отстъпя, макар да знам, че рано или късно ще се срещна с отредите на арапахите, които ще дойдат откъм Соленото езеро.
— Струва ми се, че сте постъпили добре — каза Джон. —
Колко души сте всичко?
— Двадесет и седем, заедно с жените и децата.
— И още четири прави тридесет и един, все здрави бойци. Сержант, ако приемете, ще тръгнем с вас. Смятахме да ескортираме последната кола от Кампа.
— Ние я изгорихме, защото не можеше да побере всички ни
— отвърна старият войник.
— А сигурен ли сте, че доброволците на полковник Девандел, които трябваше да защитават Прохода на смъртта, са избити до един?
— Да
Странно, но по обгорелите скули на съветника се стекоха две сълзи.
— Ех… — рече накрая великанът, разтърсвайки рамене, — такъв е животът в прерията. Но както става винаги, макар и късно, ще отмъстим на тия проклети червенокожи.
— Господа — каза сержантът след кратък разговор с някои от заселниците, — ако искате да се възползувате и тръгнете с нас, ще се радваме и ще разчитаме на вашата смелост и на вашите карабини.
— Ще тръгнем с вас — отвърна Джон. — И ние ще свием към Соленото езеро, така ще си правим компания, ако индианците ни дадат време за това.
— Бъдете добре дошли.
Сержантът нададе гърлен звук и шестте тежки фургона, натоварени с покъщнина, която тия нещастници бяха помъкнали преди да запалят станцията, се задвижиха и заскърцаха с разнебитените си колела. Четиримата ездачи застанаха отзад заедно със сержанта. Червен Облак почна да изостава, за да може да говори необезпокояван с дъщеря си.
— Чу ли, Минехаха? — попита той момичето, свито зад него на мустанга, който по височина съперничеше на този на съветника.
— Да, татко — отвърна малката пепелянка.
— Винаги съм казвал, че майка ти е много отмъстителна.