Случаят с палтото от визон
- Автор: Гарднер Эрл Стенли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Венкова-Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Случаят с палтото от визон». Краткое содержание книги:
— Значи тя е тук, в хотела — повтори Мейсън.
Дрейк кимна.
— Това хем опростява, хем усложнява нещата, Пери. Както ти обясних, не ми достигат хора. Бях инструктирал телефонистката си да запомни дамата, която ще излезе от тази стая, и да ми сигнализира, за да мога…
— Как щеше да го направи, Пол?
— Много просто. Моята телефонистка трябваше да поиска стая откъм фасадата на хотела. Веднага щом онази персона вземеше асансьора за надолу, тя трябваше да изтича до стаята си и да светне с едно фенерче към колата ми. Бях нагласил страничното си огледалце така, че лъчът веднага да ми блесне в очите.
— Хитро — одобри Мейсън.
— Обичайна практика — прозя се Дрейк.
— Е, открихме къде се крие жертвата ни.
— Тя е Дикси…
— Тя твърди, че е Дикси — засмя се Мейсън.
— Е, и?
Мейсън поклати глава.
— Какво намекваш? — настоя Дрейк.
Адвокатът извади от джоба си носната кърпа я рече:
— Тук има три петна от червило, означени с едно, две и три. Можеш ли да разбереш нещо по тях, Пол?
— Сигурно си бил твърде зает тази нощ — захили се Дрейк.
— Остави остроумията сега. Какво можеш да разбереш по тези петна? От едно червило ли са?
— Две от петната са еднакви. Третото е може би малко по-светло от другите. Бих казал… не, чакай малко… еднакви са. Мисля, че всичките са един а същи цвят.
— И аз така смятам — съгласи се Мейсън.
— Искаш да кажеш, че си се целувал с три различни момичета? — попита Дрейк.
Мейсън извади червилото от джоба си и обясни:
— Петно номер едно беше взето от устните на момичето, което твърдеше, че е Дикси Дейтън. Петно номер две — от написаното отдолу на тази масичка, а петно номер три — от това червило.
— Написаното отдолу на масичката ли? — учуди се Дрейк.
— Аха.
Мейсън вдигна масата и внимателно я обърна, така че Пол Дрейк да види надписа върху долната й страна. Той подсвирна:
— Как, по дяволите, успя да го откриеш, Пери?
— „Елементарно, скъпи Уотсън“ — заяви Мейсън с усмивка. — Това червило лежеше на пода. Виждаш, че гилзата е позлатена. Тя блестеше на светлината. Само сляп човек не би я видял.
— Е? Все още не ми е ясно как си се сетил да погледнеш от долната страна на масичката.
— Разгледай червилото — подаде му го Мейсън. — Женските устни са гладки. А това червило е било прокарано по нещо грапаво, което е оставило дълбоки следи в него и го е накарало да излезе по ръбовете. Затова, естествено, се поогледах да видя върху какво друго освен върху устни, е било използвано.
— И откри масата — досети се Дрейк.
Мейсън кимна.
— Чакай малко, Пери. Може да няма никаква измама. Нали тук трябваше да се срещнеш с Морис Албърг?
— Точно така.
— И… Дявол да го вземе, Албърг и някаква жена, може би Дикси Дейтън, са били в тази стая. Изведнъж някой е влязъл, насочил е пистолет към тях и…
— Можеш да видиш отпечатъка от пистолета върху покривката на леглото — прекъсна го Мейсън. — Съвсем ясно личи.
Дрейк погледна натам и възкликна:
— Проклет да съм, ако не е така, Пери. Ха, та това решава нещата! Всичко си идва на мястото. Те са седели тук. Знаели са, че ще ги отведат, за да ги убият. Искали са да ти оставят съобщение. Нямали са възможност да го направят, но момичето се престорило, че иска да се разкраси, преди да й видят сметката, затова отворила чантичката си, извадила червилото и започнала да го върти из ръцете си. Всичко било съвсем естествено и никой не я забелязал, когато тайно надраскала съобщението. Страхувала се да не би да не го откриеш навреме, за да им помогнеш, и за по-сигурно пуснала червилото на пода. След това са я мушнали с пистолета в ребрата и са й казали, че е време да тръгват.
— Звучи съвсем логично — отбеляза Мейсън без всякакъв ентусиазъм.
— Господи! — извика Дрейк. Не разбирам как можеш да си толкова спокоен, Пери. Боже мили, хайде да се залавяме за работа. Дай да разгадаем това съобщение. Хайде да… Какво, да не смяташ, че ще е по-добре да извикаме полицията?
— Точно така.
Дрейк го погледна озадачено.
— Ти си най-невъзможният човек, когото съм виждал. Понякога ужасно се запалваш от нещо и ме измъкваш от леглото в три часа сутринта, после започваш да се мотаеш, да не обръщаш внимание на нещо толкова спешно и да се правиш, че изобщо не бързаш. Тези хора са в опасност. Дали ще ги заварим живи или мъртви, зависи от това колко време ще ни трябва ла дешифрираме съобщението, за да им отидем на помощ.
— Възможно е — рече Мейсън.
— Какво, по дяволите, има? — попита Дрейк.