Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
„Да, ще ви защитя!“ — каза си той наум.
Той огледа любимата площадка. После погледна към купчините дърва, над които любопитно надничаше тесният железен комин на парната резачка и весело бълваше снежнобели облачета пара — толкова весело и безгрижно, сякаш днешният ден не се различаваше от другите, сякаш не беше заложено на карта всичко, всичко…
Да, Бока се чувствуваше като голям пълководец пред решително сражение. Той си спомни за великия Наполеон… И мислите му се зареяха в бъдещето. Как ще бъде? Що ще бъде? Какво ще стане от него? Ще стане ли войник, ще командува ли някога в униформа истинска армия в някоя далечна земя на истинско бойно поле — не заради едно малко късче земя като площадката, а заради онази голяма, родна земя, която се нарича отечество? Или ще стане лекар и всеки ден ще води велики, сериозни и смели битки срещу болестите?
Докато Бока размишляваше унесен, спусна се тиха пролетна привечер. Той въздъхна дълбоко и тръгна към купчините дърва, за да направи проверка на войските в крепостите.
Момчетата видяха от върховете на купчините, че към тях се приближава пълководецът. В крепостите настъпи оживление. Войниците подредиха пясъчните бомби и застанаха мирно.
Но пълководецът внезапно спря насред път и погледна назад, сякаш се ослушваше. После се обърна и бързо се отправи към вратичката на оградата.
Някой чукаше на нея. Бока дръпна резето и отвори малката врата. Той отстъпи изненадано.
Пред него стоеше Гереб.
— Ти ли си? — запита смутено той.
Бока не успя веднага да му отговори. Гереб влезе бавно и затвори вратичката след себе си. Бока все още не знаеше защо е дошъл Гереб. Този път той не беше весел и спокоен, както друг път. Беше бледен и измъчен; наместваше нервно яката си и личеше, че иска да каже нещо, но не знае как да започне. Бока мълчеше, Гереб също и двамата стояха безмълвни и смутени един срещу друг. Накрая се обади Гереб:
— Дойдох… да поговоря с теб.
Бока също си възвърна дар слово. Спокойно, сериозно му отговори:
— Няма за какво да говорим. Най-хубаво е да си отидеш през тази врата така, както си дошъл.
Но момчето не го послуша.
— Слушай, Бока — започна Гереб, — зная, че си разбрал всичко. Вие почти всички знаете, че съм преминал на страната на червеноризците. Дошъл съм тук не като шпионин, а като добър приятел.
Бока го прекъсна тихо:
— Ти не можеш да дойдеш тук като добър приятел.
Гереб наведе глава. Очакваше, че ще го нагрубят, че ще го изгонят, но не беше очаквал, че ще разговарят с него така кротко и отчаяно. Много го заболя. Повече, отколкото ако бяха го ударили. Той продължи да говори също тихо и унило:
— Дойдох да поправя грешката си.
— Не можеш — каза Бока.
— Но аз съжалявам… много съжалявам… нося ви знамето, което Фери Ач заграби оттук и което малкият Немечек беше успял да вземе… и което после двамата Пасторовци изтръгнаха от малката ръка на Немечек…
Произнасяйки това, той измъкна изпод палтото си малкото червено-зелено знаменце. Очите на Бока светнаха. Малкото знаме беше смачкано, на места разкъсано, личеше, че са водени битки за него. Ала тъкмо затова знаменцето беше красиво. Беше дрипаво като истинско знаме, минало през огъня на битките.
— Знамето — започна Бока — ще си върнем сами от червеноризците. А ако не можем да си го върнем, все едно — всичко ще пропадне… Тогава ще се махнем оттук, ще се пръснем… няма да бъдем повече заедно… А така не ни трябва знамето. И ти не ни трябваш…
Той понечи да тръгне. Сякаш искаше да зареже Гереб. Ала онзи го хвана за края на сакото.
— Янош — започна той сподавено, — признавам, че много сгреших пред вас. Искам да поправя грешката си. Простете ми!
— О — отвърна Бока, — аз вече отдавна съм ти простил!
— И ще ме приемете ли пак?
— Не.
— В никакъв случай ли?
— В никакъв случай.
Гереб извади кърпичката си и я поднесе към очите си. Бока му каза натъжено:
— Гереб, не плачи, не искам да плачеш пред мен. Иди си кротко в къщи и ни остави на мира. Дошъл си при нас, защото и червеноризците вече ти нямат доверие.
Гереб прибра кърпичката в джоба си, искаше да се покаже мъж.
— Добре, ще си отида — каза той. — Никога вече няма да ме видите. Но ти давам честна дума, че дойдох тук не защото са ме намразили червеноризците. Причината е съвсем друга.
— Така ли? А каква е тя?
— Няма да ти кажа. Може би ще разбереш. Но тежко ми, ако разбереш…
Председателят го погледна с недоумение: