Момчетата от улица „Пал“

I

В един без четвърт, в момента, когато на масата в кабинета по естествена история след дълги и безуспешни опити, като награда за напрегнатото очакване, в безцветния пламък на бунзеновата лампа най-после лумна прекрасното смарагдово-зелено езиче — химическото съединение, с което господин учителят искаше да докаже, че пламъкът се оцветява в зелено, наистина обагри пламъка в зелено; точно в един без четвърт, в онази тържествена минута, в двора на съседната къща засвири латерна и отведнъж сложи край на цялата сериозност. През този топъл мартенски ден всички прозорци бяха широко отворени и върху крилете на свежия пролетен зефир в кабинета долетя музика. Беше някаква весела унгарска песен, която от латерната звучеше като марш и се разливаше толкова предизвикателно и по виенски, че на целия клас му се искаше да се засмее, дори някои наистина се усмихнаха. В бунзеновата лампа весело трепкаше зеленото езиче, което няколко момчета от първите чинове все пак наблюдаваха. Но останалите гледаха през прозорците, където се виждаха покривите на съседните къщички, а в златния блясък на обедното слънце в далечината се открояваше църковният купол с часовник, чиято голяма стрелка утешително се придвижваше към дванадесет. И както се бяха загледали през прозорците, ведно с музиката в кабинета нахлуха и други, съвсем неподходящи звуци. Каруцарите надуваха свирки, в един двор някъде пееше слугиня, но съвсем различно от това, което свиреше латерната. И класът започна да се раздвижва. Някои затършуваха под чиновете между книгите: по-старателните заизтриваха писците си; Бока затвори малката, обвита с червена кожа мастилница, направена така изкусно, че мастилото се разливаше от нея само когато я мушнеше в джоба си; Челе събра листата, които заместваха учебниците му, понеже той беше конте и под мишниците си не мъкнеше цяла библиотека, както останалите, а носеше само необходимите страници, грижливо разпределени по всичките му външни и вътрешни джобове; на последния чин Чонакош се прозина като някой отегчен хипопотам; Вайс обърна джоба си и изтърси всички трохи, останали от сутрешната кифла, която той изяждаше на малки хапки в клас между десет и един часа; Гереб затропа нетърпеливо с крака под чина, сякаш се готвеше да стане; Барабаш, без да се стеснява, простря под чина върху коленете си мушамата си и започна в нея по големина да нарежда книгите си, после така ги стегна с ремъка, че чинът изскърца, а той поруменя от усърдието — с една дума, всеки се тъкмеше да си върви, само учителят не се съобразяваше, че след пет минути часът ще свърши, и отправил спокойния си поглед над множеството детски глави, запита: