Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Какво искаш да кажеш?
— Сега няма да ти обясня — измърмори Гереб и тръгна към малката вратичка. Там спря, обърна се още веднъж и каза: — Ако те помоля още веднъж, няма ли да ме приемете обратно?
— Не.
— Тогава… няма да те помоля.
Той побягна и тръшна вратичката. Бока се поколеба за миг. За първи път беше толкова жесток с някого. Той дори понечи да тръгне след него и да извика: „Върни се, но вече никога не прави така!“ — ала внезапно си спомни една сцена. Спомни си смеха на Гереб, с който преди няколко дена той беше побягнал по улица „Пал“. Спомни си как им се подигра, когато двамата с Немечек стояха на тротоара тъжни, с оклюмали глави и в ушите им звучеше презрителният смях на Гереб.
„Не — каза си той, — няма да му извикам да се върне. Той е лошо момче.“
Бока се обърна, за да тръгне към купчините дърва, но спря от учудване. Всички момчета стояха върху купчините, всички до едно бяха наблюдавали разигралата се сцена. Бяха се покачили горе дори онези, които не бяха разпределени по крепостите. Затихнала, цялата малка армия се беше наредила върху симетрично подредените купчини дърва, никой не проронваше дума, всички със затаен дъх бяха очаквали да видят какво ще стане между Бока и Гереб. И когато Гереб си излезе и Бока тръгна към купчините, потисканото вълнение избухна и цялата армия внезапно завика възторжено в хор:
— Ура! — екнаха свежите детски гласчета от купчините дърва и шапките полетяха във въздуха.
— Да живее председателят!
Страхотно изсвирване разцепи въздуха, такова изсвирване, каквото, вероятно не можеше да издаде и парната резачка, колкото и да се надуваше. Това беше остро, победоносно изсвирване. Разбира се, беше свирнал Чонакош. Той се огледа щастливо и заяви весело:
— Брей, никога през живота си не съм свирил с такова удоволствие!
Бока спря насред площадката. Трогнат и щастлив, отдаде чест на армията си. Сега пак си спомни за великия Наполеон. Той е бил обичан така от своята стара гвардия…
Всички видяха разигралата се сцена и всички бяха наясно с Гереб. Не можеха да дочуят разговора на двете момчета при вратичката, но видяха движенията и разбраха всичко. Видяха отрицателния жест на Бока. Видяха, че не му подаде ръка. Видяха, че Гереб си тръгна разплакан. Когато се обърна при вратичката и каза нещо на Бока, всички се сепнаха малко.
Тогава Лесик прошепна:
— Ох… може би сега ще му прости.
Но когато видяха, че Бока клати отрицателно глава и Гереб все пак си отиде, всички избухнаха от възторг.
А когато председателят се обърна към тях, гръмна щастливото „ура!“. Харесваше им, че председателят им не е дете, а сериозен мъж. На всички им се искаше да го прегърнат и разцелуват. Но времето беше военно, не можеха да сторят друго, освен да извикат. Така и сториха, извикаха с пълни гърди, колкото им глас държеше.
— Твърд момък си, батенка! — каза гордо Чонакош. Ала се изплаши и веднага се поправи: — Не „батенка“… извинете… господин председател.
И започна бойното учение. Разнесоха се гръмки команди, между купчините дърва се разтичаха военни части, атакуваха крепостите, на всички страни се разхвърчаха пясъчни бомби. Всеки изпълняваше точно определената му задача. Това още повече засили въодушевлението.
— Ще победим! — носеше се отвсякъде.
— Ще ги разбием!
— Ще вържем пленниците!
— Ще пленим самия Фери Ач!
Само Бока остана сериозен.
— Не се главозамайвайте — каза им той. — Запазете доброто си настроение за след битката. А сега, който иска, може да си върви. Още веднъж повтарям: които утре не дойде навреме, е изменник!
С това обучението свърши. Но никой не искаше да си ходи. Момчетата се разделиха на групи и обсъждаха поведението на Гереб.
Барабаш се провикна пискливо:
— Съюзът на маджунарите! Съюзът на маджунарите!
— Какво искаш? — запитаха момчетата.
— Общо събрание!
Колнаи не беше забравил за общото събрание, което бе обещал да свика и пред което трябваше да даде обяснение защо е оставил да се втвърди съюзният маджун. Той не се зарадва, че ще има събрание.
— Е добре, нека има общо събрание — съгласи се той. — Моля уважаемите членове да се оттеглят встрани.
И уважаемите членове начело със злорадствуващия Барабаш се измъкнаха между купчините дърва чак до оградата, за да проведат общото събрание.
— Да чуем, да чуем! — викаше Барабаш. А Колнаи се обади служебно:
— Откривам събранието. Има думата господин Барабаш.
— Хм, кхм… — прочисти зловещо гърлото си Барабаш. — Уважаемо общо събрание! Господин председателят се надяваше, че заради военното обучение ще се отложи събранието, на което той ще бъде свален.