Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Но сега това не беше важно. Вниманието на всички беше ангажирано с войната, която трябваше да се води следобед. След часа по латински при Бока масово надойдоха от другите класове и предлагаха да помагат. На всички Бока отговаряше:
— Много съжалявам, но не можем да приемем. Ние сами ще защитим нашето владение. Ако червеноризците се окажат по-силни от нас, ние ще ги победим с ловкост. Каквото и да стане, но ние ще се бием сами.
Интересът беше толкова голям, че освен доброволците, които се явиха от другите класове, в един часа, когато всички хукнаха към къщи да обядват, халваджията, който все още продаваше във входа на съседната къща, също предложи услугите си на Бока.
— Млади господине — заяви той, — ако дойда, сам ще изхвърля всички.
Бока се усмихна:
— Оставете ги на нас, старче!
И той също забърза към къщи. При входа на училището съучениците наобиколиха момчетата от улица „Пал“, като им даваха полезни съвети. Намериха се дори такива, които учеха някои от момчетата от улица „Пал“ как се туря крак. Други се предлагаха за разузнавачи. А трети се молеха да им позволят да присъствуват и гледат битката. Но и това не разрешиха никому. Строгата заповед на Бока гласеше, че след започването на битката вратичката трябва да се затвори от стражите и да се отвори едва когато изхвърлят неприятеля от площадката.
Всичко това трая само няколко минути. Момчетата се пръснаха, защото точно в два часа трябваше да бъдат вече на площадката. Затова в един и четвърт около гимназията опустя, халваджията също прибра багажа си и само разсилният на гимназията пушеше кротко пред входа, като няколко пъти подхвърли иронично на халваджията:
— И твоето царство свърши, няма дълго да останеш тук! Ще те изгоним заедно с боклуците ти!
Халваджията изобщо не отговори, а само сви рамене. Той беше важен господин с червен фес на главата и не искаше да спори с обикновения училищен слуга. Особено в моменти, когато разбираше, че той говори истината.
Точно в два часа, когато Бока се появи на вратичката на площадката с червено-зеления цвят на момчетата от улица „Пал“ на шапката си, цялата армия, строена в боен ред, го чакаше насред мястото. Присъствуваше цялата дружина с изключение на един: Немечек, който лежеше болен в къщи. Така се случи, че армията на момчетата от улица „Пал“ тъкмо в деня на битката остана без редник. Присъствуващите бяха все подпоручици, поручици и капитани. Самата армия, обикновеният редник, лежеше болен в мъничко легло у дома си в къщица с градинка на улица „Ракош“.
Бока веднага се залови за работа. Той изкомандува:
— Мирно!
Всички се изпънаха мирно. Бока заяви високо:
— Съобщавам ви, че се отказвам от председателския си пост, защото той е полезен само в мирно време. Сега сме във военно положение и аз ще използувам генералски чин.
Всички се трогнаха. И наистина, моментът беше велик, почти исторически, защото в деня на битката, по време на най-голямата опасност, Бока си присвои званието генерал. Той добави:
— Сега за последен път ще ви обясня бойния план, за да не станат никакви грешки.
И той разясни още веднъж това, което момчетата вече знаеха наизуст, но въпреки това го слушаха внимателно.
Когато свърши, генералът изкомандува:
— Всички по местата си!
Строят се пръсна, само Челе, елегантният Челе, остана при Бока, за да изпълнява службата на адютант вместо болния Немечек. На едното му рамо висеше жълта месингова тръба, купена с общи пари за един форинт и четиридесет крайцера — сума, която включваше в себе си двадесет и шестте крайцера, общият капитал на съюза на маджунарите, който пълководецът блокира за военни цели.
Малка, красива пощенска тръба, която, щом надуеха, звучеше като истинска войнишка тръба. С тръбата свиреха само три сигнала. Единият означаваше, че неприятелят идва, вторият зовеше в атака, а при третия всички незабавно трябваше да се явят при генерала. Момчетата още предния ден бяха научили всички сигнали.
Съгледвачът, който, верен на задължението си, се беше изкачил на оградата и провесил десния си крак на улица „Пал“, неочаквано извика:
— Господин генерал!
— Какво?
— Разрешете да доложа, една слугиня носи някакво писмо и иска да влезе на площадката.
— Кого търси?
— Каза, че търси вас, господин генерал.