Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Ехе! Ехе! — провикнаха се от противниковата страна.
— Какво ехекате — кресна ораторът, — зная какво говоря! Господин председателят успя да отложи за малко неприятните въпроси благодарение на учението, което проведохме… но повече не може да ги отлага. Защото сега…
Той спря внезапно. На малката вратичка се потропа силно, а напоследък момчетата се стряскаха от всяко почукване. Не знаеха дали не пристига врагът.
— Кой чука? — попита ораторът и всички наостриха уши.
Отново се разнесе силно, нетърпеливо чукане.
— Чукат на вратата — каза с разтреперан глас Колнаи и погледна през една цепнатина между дъските на оградата. После учуден се обърна към момчетата: — Пристигнал е някакъв господин.
— Отвори му де!
Той отвори вратичката. В двора наистина влезе добре облечен господин, в черна пелерина с голяма яка. Имаше голяма закръглена брада и носеше очила. Той спря на прага и се провикна:
— Вие ли сте момчетата от улица „Пал“?
— Да! — отговориха в хор членовете на съюза на маджунарите.
Човекът с наметката влезе и изгледа по-дружелюбно момчетата.
— Аз съм бащата на Гереб — съобщи той, като междувременно затваряше вратичката.
Настъпи тишина. Щом при тях идваше бащата на Гереб, работата беше сериозна. Лесик смушка в ребрата Рихтер:
— Тичай, викни Бока!
Рихтер изтича към парната резачка, където Бока тъкмо обясняваше на момчетата провиненията на Гереб. А господинът с брадата се обърна към тях:
— Защо сте изхвърлили сина ми оттук?
Колнаи пристъпи:
— Защото ни издаде на червеноризците.
— Кои са тези червеноризци?
— Една друга група момчета, които ходят в Ботаническата градина… но сега искат да ни отнемат площадката, защото няма къде да играят на топка. Те са нашите противници.
— Преди малко синът ми се прибра разплакан. Дълго го разпитвах какво му е, но той не искаше да каже. Най-после, когато му заповядах, той призна само толкова, че го обвиняват в предателство. Тогава му рекох: „Вземам си шапката и отивам при тези момчета. Ще поговоря с тях и ще попитам дали това е вярно. Ако не е вярно, ще настоявам да ти се извинят. Но ако е истина, ще си изпатиш, защото баща ти цял живот е бил честен човек и няма да позволи синът му да стане предател“. Така му казах. Ето ме сега тук и ви подканям да кажете откровено, с чисто сърце — предател ли е синът ми или не. Е?
Настъпи мъртва тишина.
— Е? — повтори бащата на Гереб. — Не бойте се от мен. Кажете ми истината. Аз трябва да зная несправедливо ли е обиден синът ми или заслужава наказание.
Никой не отговори. Никой не искаше да огорчи човека с пелерината, който изглеждаше добър и толкова ревниво пазеше честта на малкия си син. А той се обърна към Колнаи:
— Ти каза, че ви е предал. Сега трябва да докажеш това. Кога ви е издал? Как ви е предал?
Колнаи се обърка:
— Аз… аз… само чух…
— Това е нищо. Има ли някой, който е сигурен в това? Кой го е видял? Кой знае?
По това време откъм крепостите се показаха Бока и Немечек. Водеше ги Рихтер. Колнаи въздъхна облекчено.
— Ето — започна той, — там идва… онова малко, русичко момче… това е Немечек… той го е видял. Той знае.
Те изчакаха, докато трите момчета се приближат. Но Немечек се запъти направо към вратичката. Колнаи се провикна:
— Бока! Елате тук!
— Сега не можем — отговори Бока. Почакайте малко. На Немечек му е много лошо, задушава се от кашлицата. Трябва да го изпратя до в къщи…
Когато човекът с наметката чу името на Немечек, той се провикна:
— Ти ли си Немечек?
— Да — отвърна тихичко малкото русичко момче и пристъпи към облечения в черно мъж, който му каза строго:
— Аз съм бащата на Гереб и дойдох тук, за да узная дали моят син е предател или не. Другарчетата ти казаха, че ти си го видял, че ти знаеш. Тогава отговори честно: вярно ли е или не?
Лицето на Немечек изгаряше от температура. Той беше вече сериозно болен. Слепоочията му тупаха, ръцете му пареха. И целият свят наоколо изглеждаше толкова особен… Този брадат чичко с очила, който беше толкова строг към него, както учителят господин Рац, когато мъмреше лоши ученици… и тези вцепенени момчета, които го гледаха… войната… вълненията… всичко… и строгият въпрос, зад който се криеше и това, че ако Гереб наистина е предател, ще си изпати здравата…
— Отговори — подкани го човекът, облечен в черно. — Сега говорете! Отговори! Предател ли е?
И малкото русичко момче отговори смело, с пламнало лице от температурата, с блеснали очи, тихичко, сякаш то беше виновникът, който трябва да признае вината си:
— Не. Не е предател.
Бащата се обърна гордо към останалите: