Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Въпреки болките, движейки се покрай брега, успя да събере доста голям наръч съчки и сухи клони. Намери и удобно място между две дървета, земята и тревата бяха меки. Оформи клада. Извади лупата си и много скоро успя да запали хубав огън. Но огънят трябваше да се поддържа, а дървата едва ли щяха да му стигнат. Ермиар отново тръгна да събира клони. Умората и болката постепенно го победиха и той се излегна до огъня. Докато лежеше, му се стори, че видя нечия сянка да преминава покрай дърветата. Вгледа се натам, но не видя нищо. Това малко го притесни и той се облегна на едното дърво, като продължи да наблюдава внимателно гората.
От съня го изтръгнаха гласовете им. Отвори очи и те млъкнаха. Нощта бе настъпила и между дърветата се носеха бели кълба. Огънят тлееше и скоро щеше да угасне. Две фигури стояха изправени до него и го наблюдаваха. Ермиар се опита да се изправи, но болката го прикова към земята. Изпъшка и остана неподвижен, докато остротата й утихне, но отвори широко очи, за да огледа фигурите. Бяха жени. На слабата светлина успя да различи само, че едната бе млада, а другата възрастна. Старата носеше дълга до земята светла рокля, а младата бе с тъмен панталон и светла блуза.
— Кои сте вие?
Ермиар се надигна на лакти и изпъшка. И най-малкото движение му бе непоносимо трудно.
Старата се наведе над него и втренчи тъмните си очи в неговите:
— Ти кой си? И какво правиш тук?
Ермиар добре знаеше кой е, но не можеше да си спомни как се е озовал на това място. Последният му спомен бе, как пътува начело на „вълците“ на път за Карпонили. Бяха тръгнали по краткия, но и слабо познат път за манастира. Колкото и усилия да полагаше, откак дойде в съзнание, да си припомни какво се е случило, не успяваше.
— Ермиар, син на кан-предводител Иртхитюин — отговори той след кратко премисляне, — отивах към Карпонили с десетима от „сивите вълци“, но не помня много. Когато се свестих, реката ме бе довлякла дотук.
— Ха-ха-ха — старата се разсмя и дрезгавият и глас отекна между дърветата. — Царчето е паднало във водите на Релсма. Ха-ха-ха.
Ермиар я погледна с учудване и негодуващо повиши глас:
— Това смешно ли е?
— Ха-ха-ха — старата продължаваше да се кикоти.
— Майко, престани — девойката се приближи до тях. — Не обръщайте внимание на майка ми, тя си е такава.
Ермиар се опита да различи чертите на лицето й, но светлината от кълбетата се губеше в клоните на дърветата, а и дългите коси го скриваха. Гласът й прозвуча отново:
— Не се тревожете, ще ви помогнем.
— Но кои сте вие и какво правите тук по това време?
— Живеем в Кодили, малко село наблизо. Майка ми е лечителка и събираме билки за мехлемите и отварите й. Ще помогнем и на вас.
Девойката приклекна до него и той видя срещу себе си едно много хубаво момиче. Чертите й се откроиха ясно. Косите и очите й бяха много тъмни, лицето й красиво. Странно, но изпита влечение към нея. Гласът и беше хубав — мек и топъл. Ермиар тръсна глава и се намръщи на себе си. Та той дори не я е разгледал добре, при това е селянка.
— Къде ви боли? — попита тя.
— Навсякъде — Ермиар се усмихна криво.
Момичето свали от рамото си една кожена торба и бръкна в нея. Извади малко бурканче и го подаде на Ермиар.
— Вземете. Намажете се там, където ви боли, и поспете. Утре ще ви донеса храна и ще доведа някого с мен, за да ви пренесем при нас в селото. Не може да останете дълго тук, а сам едва ли ще успеете да стигнете дотам.
— Ха-ха-ха — гласът на старата се носеше след нея, докато тя потъваше сред дърветата.
Девойката хвърли един куп съчки в огъня, разпали го с един клон и бързо затича след майка си.
— Чакайте — извика след тях Ермиар, — хей, къде тръгнахте?
Но светлата блуза на момичето се скри сред дърветата, без някоя от тях да му обърне внимание или да му отговори.
Ермиар повъртя бурканчето в ръце и го отвори. Вътре имаше гъста бяла паста. Поднесе го към носа си, но не усети никакъв мирис. Погледна в посоката, където бяха изчезнали двете странни жени, и се засмя:
— Побъркани! Само дано утре се върнат с помощ.
Хвърли бурканчето в тревата, изтегна се и затвори очи.
Деница се изправи рязко в леглото. В стаята проблясваше само едно от кълбетата. Вихтун дишаше равномерно. Тя прокара ръка през челото си. Лицето й бе плувнало в пот. Опита се да си спомни съня, който я уплаши така, че да се събуди, но не успя. В момента, в който отвори очи, забрави всичко. Тя се отпусна отново сред завивките. Вече се унасяше, когато пак усети сковаващото чувство, от което толкова се боеше, и направи опит да помръдне, но не успя. Пред погледа й всичко се размаза и мъглата отново я обгърна. Стържещите звуци заблъскаха и задълбаха в съзнанието й. Гласът я зовеше, викаше, настояваше. Деница, обзета от ужас и страх, с всички сили се опита да се освободи от обладалата я сила, но постепенно губеше себе си, потъваше в мъглата и се понесе към Асура, която я призоваваше. Първото, което видя пред себе си миг по-късно, бяха уплашените очи на Вихтун. Той я беше хванал за раменете и я разтърсваше: