Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Вихтун също бе объркан. Деница е първата му съпруга, а той не си представяше така брачния живот. Неуспешните опити да осъществи близост с нея го ядосаха и натъжиха и в последните дни на пътуването той прекара, подобно на нея, в усамотение.
Слънцето вече преваляше, когато достигнаха крепостта и преминаха през централния портал на града. Населението спираше и ги поздравяваше с викове и весела глъчка. Застанала до мъжа си, Деница се оглеждаше с интерес наоколо. Юртия й се хареса. Градът бе разположен в полите на планината Ервелас, чийто върхове се издигаха сред бели мъгли над покривите на къщите. Сградите бяха чисти и бели. Улиците се виеха като лабиринти, стесняваха се, разширяваха се и се срещаха на големия централен площад, където се издигаше мраморен фонтан, отразяващ последните слънчеви лъчи в хилядите си водни пръски. Шарените сергии и спретнатите гостилници по площада грабваха погледа, а три огромни дървета хвърляха дебелите си сенки, скупчени едно до друго. Въодушевлението и радостта на хората се предаде и на нея и на лицето й за първи път от много дни насам се появи усмивка.
Бъдещият й дом, дворецът Юртия, също я впечатли. Нямаше такава голяма и висока стена като Исинейския. Беше по-малък, но и по-уютен, а градината беше приказна с трите си басейна, разкошните цветя, беседките и фонтаните.
Вихтун, забелязал оживлението й, също се усмихна.
— Радвам се, че в Юртия ти харесва, Деница.
— Да, навсякъде е много е красиво. Бях слушала много за този град, но друго е да го видиш с очите си.
— Искаш ли да се разходим в градината, докато сервират вечерята.
В първия момент Деница се накани да откаже, но после размисли и прие с усмивка. Хвана го под ръка и двамата се запътиха към най-близкия фонтан. Вътре плуваха най-разнообразни риби. Двамата се надвесиха над водата, а Деница започна да се смее и да се радва на рибите като дете.
Горе, в една от залите на двореца, Угаин стоеше на прозореца. Нетърпелив да дочака вечерята, се бе наял хубаво с пушено месо и плодове и сега зяпаше безцелно навън.
— Виж, ледовете май са се стопили — обърна се той към брат си.
Янкул се приближи до прозореца и се загледа във Вихтун и Деница. Изражението му остана спокойно:
— Така и трябва — Янкул се извърна от прозореца и се запъти все така спокоен към вратата. Но ръката, с която стискаше токата на колана си, докато ги наблюдаваше, почервеня. Металната закопчалка се бе впила в плътта му, а той я усети едва когато се протегна да отвори.
Радвайки се на рибите, Деница осъзна, че тъжното настроение и уплахата от новостите в живота й са я напуснали. Реши да спази обещанието си пред Ермиар и да се опита да бъде щастлива с Вихтун. Дори предишната й неприязън към него вече бе изчезнала. Янкул щеше да разбере. Но както се усмихваше на Вихтун и на опитите му да я впечатли, усети странни тръпки по гърба си. Обърна се и видя под едно дърво фигурата на висок слаб мъж. Дългата коса и издължената снага бяха познати на Деница. Салистар ги наблюдаваше втренчено. Вихтун, забелязал, че Деница се обръща, погледна в същата посока, но не видял нещо особено, я попита:
— Какво има? Ако искаш, ще отидем в онази част на градината, но там няма фонтани.
— Не — Деница отклони поглед от Салистар, — искам да се прибирам.
Стана й ясно, че Вихтун не вижда Салистар, така както сангасите не го видяха онази нощ след боломитската сбирка. Нови тръпки полазиха по тялото й. Какво иска този човек от нея? Гримаса сгърчи лицето й. Крадешком погледна отново към дървото, но от Салистар нямаше и следа. Това не я успокои и тя забърза към двореца. Вихтун я последва, отново озадачен от рязката смяна в настроението й.
Ермиар отвори очи. Слънцето го заслепи и ги затвори отново. Цялото тяло го болеше. Опита се да помръдне, но остра болка в кръста го скова на място. Остана известно време така, докато болката отшуми, и отново напрегна всичките си сили. Успя да се извърти по корем. Отново отвори очи. Реката го беше изхвърлила близо до големи бели скали, които идваха от вътрешността на брега и стърчаха навътре в реката. Скалите образуваха висок хълм, който скриваше какво има зад тях. От другата им страна брегът беше каменист и обрасъл с гъста растителност. Ермиар запълзя в плитката вода към една плоска скала и след много усилия успя да се изкачи върху нея. Огледа и опипа тялото си — нямаше разкъсвания и счупвания, болката се дължеше на натъртвания. Слънцето стопли премръзналото му тяло и подсуши прогизналите му дрехи. Ермиар отново огледа околността. Скоро щеше да се стъмни и той трябваше да намери място за пренощуване.