Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Деница разочаровано го погледна. Замисли се за момент и възбудено му отговори:
— Не може да е емоционална реакция. Наистина с мен се случва нещо. И причината е в тази сива. Сигурна съм.
Батбал не я поглеждаше. Знаеше, че скрива от нея нещо ужасно, и това го караше да се чувства неудобно. Но и Алобоготур бе на мнение, че истината би я подлудила много по-бързо, отколкото неведението. Батбал чувстваше, че основното, което трябва да направи за нея, е да я успокои.
— Ще помоля жреца на Юртия да ви държи под наблюдение, принцесо. Не се притеснявайте да се обърнете към него, ако имате нужда от помощ. Но не отдавайте на това повече от необходимото внимание. Може да е нещо, което ще отшуми с времето.
— Не искам да ме държат под наблюдение — тръсна глава Деница. — Щом не знаете какво ми е, тогава каква полза?
Батбал поклати замислено глава, но нищо не отговори. Настана мълчание. Жрецът се изправи и отиде до една лавица, отрупана с разнообразни предмети. Бе му хрумнала идея, с която се надяваше да успокои младата жена. Деница го наблюдаваше с неодобрение. Той взе една книга, върна се и отново седна срещу нея.
— Виждаш ли тази книга? — гласът му бе тих и равномерен.
Деница погледна книгата. Дебела и похабена, с твърди, тъмни корици.
— Вътре са описани стотици животински видове. Методите за отбрана на някои от тях са направо невероятни. Затова те съветвам да не отдаваш прекалено значение на сивите. Това, което ти се случва, може да е някакъв начин за прогонване на зложелатели. Ти каза, че когато си ги видяла, са се чувствали зле. Може би, умирайки, съществото, което си погледнала, е събрало силите си и се е опитало да се спаси и защити.
Това обяснение й се стори по-правдоподобно от „емоционална реакция“. И Деница реши, че вероятно това е истинската причина за неразположението й. Усети как й олеква. Настроението й се оправи, но оставаше само още един въпрос, на който да си отговори, за да бъде наистина спокойна.
— Ако сте прав, учителю, и това е причината, то кога ще престанат тези пристъпи?
— Не знам, принцесо. Казах ви, че досега случай като вашия не е бил наблюдаван и записан. Но едва ли ще продължи дълго.
Деница се изправи. Жрецът я последва. Тя хвана ръката му и го погледна в очите:
— Благодаря ви, учителю. Помогнахте ми много. Няма да забравя за вас.
Батбал я потупа по ръката в отговор и отново извърна очите си.
— Бъди здрава, Деница, и щастлива с Вихтун.
Деница чевръсто се запъти към изхода, където я очакваше придружителката. Бързаше, за да контролира приготвянето на багажа, който щеше да занесе в Юртия. Но и друга причина я караше да не остава бездейна и дълго на едно място. Колкото и да отпъждаше тази мисъл, тя все по-натрапчиво засядаше в съзнанието й: заминава да заживее другаде, и то с Вихтун.
Сутринта бе хладна. Слънцето още не се бе показало. От отворения прозорец долитаха звуците от приготовленията за предстоящото пътуване на Ермиар за Карпонили. Придружителите подготвяха конете на „вълците“ и разпределяха багажа. Ермиар ги наблюдава известно време, докато чакаше да му донесат квесел. Не след дълго придружителят се появи и Ермиар изпи наведнъж ободряващата напитка.
Преди два дена по същото време си бяха тръгнали всички гости от Юртия начело с Деница и Вихтун. Ермиар ги изпрати с известно притеснение, но и с надежда, че Деница ще изпълни обещанието си.
Днес бе негов ред да замине. Все още нямаха новини от столицата. Иртхитюин изчакваше заповедите на Издулор и не бе напуснал двореца. Всеки момент двамата с Андала щяха да се появят на парадния вход, за да го изпратят. Ермиар се разбърза. Облече се и огледа стаята, преди да излезе. Спря се за момент, да не би да е забравил нещо, и се запъти навън. Мина покрай огледалото в преддверието и се спря пред отражението. Пооправи няколко кичура от вече доста порасналата си коса и се огледа критично. Кожата му бе потъмняла от слънцето, а между веждите му вече се бе появила гънка, подобна на тази, която браздеше челото на Иртхитюин. Ермиар си помисли, че с времето все повече заприличва на него. Замисли се, че той бе този, който ще се впусне в предстоящото, без да е очаквал такъв развой на събитията — вместо да участва във войната, защитавайки областта и родния си град, да замине за Карпонили. И въпреки нежеланието, с което прие това пътуване, изпитваше приятно вълнение. „Всяко пътуване е приключение“, припомни си той думите на свой приятел от манастира.
Навън десетимата „вълци“ го очакваха, яхнали конете си. В един глас го посрещнаха с бойния вик на „сивите вълци“: