Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Може, Бакуриан, но извоювай това за страната си, като постигнеш успех в културата, занаятите, търговията. Развий тези дейности, направи страната си богата, създай възможност на способните да се развиват в мирна обстановка под твоята закрила. Не похабявай богатствата на Уголия в битка, която няма да спечелиш.
Бакуриан наведе глава и сви устни. Знаеше, че не трябва да приема пратениците, но защо ли послуша този глупак Тобел. Жрецът разклати увереността му и го накара да се почувства като малко момче.
— Колелото на живота се върти, Бакуриан — продължи жрецът, — понякога силните стават слаби и слабите силни. Ти си учил това, но си учил и друго. Ти носиш отговорността за цяла Уголия и е непростимо, че я хвърляш в обречена битка за твоя собствена прослава и изгода. Оправдание е, че искаш независимост за Уголия. Първо докажи какво по-добро от Издулор и делата му ти можеш да дадеш на страната си и тогава отхвърляй Издулор и покровителството му. Той ти дава тази възможност и още един път те моли да приемеш дъщеря му за жена и да си отидеш в мир. Аз също те моля, Бакуриан, смири се. Аз не съм покровител само на билярите, но и на целия човешки род. И затова те моля, направи го за доброто на народа си. Нима ти не си човекът, който си, благодарение на това, което научи в манастира? А сега си тръгнал на война срещу нас. Толкова ли си слаб, сине?
Бакуриан продължаваше да стои с наведена глава. Да си отиде като страхливец пред погледа на всички мъже, които е повел след себе си и на които е обещал победа? Да се обърне и да се върне в Уголия? Никога!
Гласът му беше тих, но твърд:
— Няма да се върна обратно.
Жрецът се изправи:
— Честолюбието е от най-големите врагове на човека, Бакуриан. Бъди здрав.
Тръгна към входа на шатрата и преди да излезе, погледна отново към Бакуриан. Той продължаваше да седи с наведена глава.
Министър Тобел забеляза, как жрецът и придружителят му се отдалечават на конете си, и понечи да се върне в шатрата. Като го видя пред себе си, Бакуриан скочи и гневно се развика:
— Вън, вън оттук! Защо ли те слушам, защо ли те търпя, махай се, искам да остана сам!
Бакуриан се разбесня и започна да хвърля кожите, възглавниците, съдовете и всичко, което му попадна пред погледа. Хвърли се на земята и заудря с юмрук по нея. Защо, защо послуша този кретен Тобел? Постепенно обаче гневът му премина. Няма да се поддаде на манипулациите на Издулор. Прати му жреца от страх, от страх и от нищо друго. Гневният изблик го изтощи и той се уви в кожите. Сънят дойде по-скоро, отколкото се бе надявал.
Но изведнъж скочи с вик. Потта се стичаше по лицето му, а крайниците му трепереха в треска.
— Господарю, желаете ли нещо?
Лицето на придружителя се подаде на входа на шатрата.
— Квесел, донеси ми квесел — Бакуриан продължаваше да трепери.
Този сън, защо пак сънува този сън? Беше му се присънил отдавна, в нощта преди да встъпи в длъжност пръв предводител на Уголия. Сънува ритуала на приобщаването. Ритуала, който жреците извършваха, когато учениците им напускаха школата.
До високия портал на манастира отвеждаше застлан с камък път, дълъг поне два километра. Пътят преминаваше над широка и дълбока пропаст. Сградата се намираше отвъд пропастта. Беше висока сграда от камък, на седем етажа, вградена в огромна скала, извисяваща се зад нея. От двете страни на каменния път се издигаха през три метра бели каменни колони. На всяка колона бяха издълбани на савхи златни надписи и имена. Бакуриан така и не узна какво означават надписите. Когато учениците завършваха, в нощта преди отпътуването им жреците ги нареждаха пред колоните. Посочваха на всекиго неговата колона. И тогава започваше ритуалът. Жреците излизаха в белите си роби с горящи факли в ръце и ехото на планината понасяше молитвите им.
Бакуриан знаеше, че с ритуала вграждат сенките на възпитаниците в колоните, за да ги приобщят завинаги към знанието и морала, които им е дала школата. След приобщаването върху всяка колона със златни букви се изписва името на стоящия пред нея ученик, за да не забравя наученото и да помни, че трябва да бъде достоен последовател на учителите си.
И ето, той за втори път сънува един и същи сън, и то отново в навечерието на важно за него събитие. Сънува, как стои прав до колоната, пропастта под него зловещо чернее и тук-там из въздуха плуват светещи кълба. Около него играят сенки от запалените факли, а зад него звучат в хор равните и бездушни гласове на жреците:
— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата. Хутам енам локас адате…
Но той не се обръща към тях, а се взира в златните надписи, издълбани в колоната, и се опитва да ги прочете. И ето, сякаш с нож издълбани в жива плът, се появяват кървящи букви, които той разпознава. Страх сковава сърцето му, когато прочита собственото си име; опитва се да извика, но от устата му не излиза никакъв звук. Обръща се към жреците, ала на пътя няма никого. Той стои сам сред редицата от колони, но гласовете продължават да звучат: