Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Не знам — момичето сви рамене и озадачено повдигна вежди, — странен е, нали?
— Но нали ти го доведе?
— Да, но нямам представа какво прави. Откак е дошъл в селото, живее в нашата къща. С майка ми сме сами. Той върши някои мъжки работи. Цепи дърва за огъня, постегна къщата, купува и ядене, но не знам нито за какво, нито откъде е дошъл. Много е потаен. Всеки ден излиза сутрин, обикаля околностите и се връща, някой път и по тъмно.
През това време мъжът клекна и се вгледа внимателно в нещо, което само той виждаше. Озърна се, видя че го гледат, изправи се и с бързи крачки се приближи към тях.
— Е, нахранихте ли се? — гласът му беше груб и сопнат.
Ермиар кимна. Мъжът застана до него и протегна ръка.
— Хванете се за мен. Ще ви помогна да стигнем до селото.
Ермиар си спомни, че се похвали на момичето, как ще стане, когато си поиска, и не обърна внимание на протегната ръка. Вместо това събра сили и се опита да се изправи сам. Но болката го прониза толкова силно, че бързо прие помощта на мъжа и бавно се надигна. Лицето му се покри с руменина — беше се изложил пред Загарда, но тя изобщо не бе обърнала внимание, а замечтано зяпаше някъде към хоризонта. Мъжът го прихвана през кръста и двамата тръгнаха след Загарда. Ермиар го погледна крадешком. Въпреки сърдитото и строго изражение, което имаше лицето му, то се хареса на Ермиар. Силата, която излъчваше тялото му, предизвикваше и възхищение, и страхопочитание.
— Името ми е Ермиар.
Мъжът се извърна и го изгледа така, сякаш за първи път го вижда:
— Знам.
Ермиар замълча. Непознатият явно не държеше на добрите обноски. Повървяха малко и Ермиар отново направи опит да завърже разговор:
— А вашето как е?
— Кое?
Първоначалното добро впечатление на Ермиар се изпари и той загуби търпение. За какъв се мисли този селянин? Въпреки неизгодната си позиция спрямо непознатия той го погледна надменно и отвърна с леден глас:
— Или сте глупав, или се правите на такъв, но и в двата случая името ви вече не ме интересува.
— Чудесно.
Ермиар се обърка от държанието на мъжа. Благодарение на положението си се ползваше с уважението на министри, жреци и военни. Това пренебрежително отношение от един най-обикновен ури-сантропи го накара да се замисли. Колко по-различен е животът в Исинейския дворец от този сред обикновеното билярско население. Но може би живееха по-истински!? Ермиар, още от завършването на Карпонилската школа, се питаше какво е мястото му в този свят. Целият му живот — от раждането нататък — бе предопределен. Други бяха решили къде ще учи, коя ще е жена му, а по наследство получаваше и управлението над област Онгалада. Но никой никога не го бе попитал какво желае сърцето му.
Селото беше малко и спретнато. Повечето къщи бяха само на един етаж, но имаха хубави градини, изпъстрени от много цветя. Ермиар видя в далечината да се извисява над всички останали къщи храмът, но така и не стигнаха до него. Свиха в една тясна улица и се озоваха пред голяма, в сравнение с другите, къща. Беше на два етажа, но доста запусната. Боята й беше олющена, някои от прозорците бяха изкъртени, но се виждаше, че навремето е била много хубава. В голямата градина имаше и друга постройка, на един етаж и доста широка. Ермиар прецени, че вътре има поне три стаи. Под дървен навес стоеше завързан кон, който пасеше от висока купа сено. Мъжът го поведе към ниската постройка, а момичето изчезна в къщата. Въведе го в малък коридор, стаите наистина бяха три, личеше от трите врати в коридора. Влязоха в една от стаите. Помещението беше с камина, в дъното имаше легло, а в средата дървена ниска маса. Мъжът заведе Ермиар до леглото, остави го да легне и запали огън в камината. После се обърна към него:
— Името ми е Безмер. Живея в съседната стая — и излезе.
Останал сам, Ермиар се повъртя известно време, премръзнал до кости от нощувката навън. Скоро огънят затопли помещението и топлината сякаш се вля в тялото му. Мислейки за странните събития, случили се напоследък, неусетно заспа.
Събуди се по тъмно. В стаята светеше само огънят от камината, но той успя да забележи храната, оставена на масата. Наяде се добре. На масата намери и бурканчето със странния мехлем. „Защо пък не?“ — помисли, и внимателно намаза тялото си, преди да легне отново. По-късно, вече в просъница, Ермиар дочу шум от отварянето на външната врата, после проскърца и вратата на съседната стая.
Загарда разтребваше остатъците от храната на масата. Лъчите на слънцето играеха по масата, по косите и ръцете й. Ермиар не се обади, а продължи да я наблюдава. Движенията й бяха бързи, отсечени и някак припрени. Често поглеждаше към вратата, спираше, ослушваше се и пак продължаваше да забърсва масата. Когато свърши, Загарда се изправи, прокара ръка по челото си и въздъхна. Сети се, че в стаята има и друг човек, и погледна към Ермиар. Когато видя, че и той я гледа, се сепна, но после се усмихна широко: