Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А. Т. в писмото си беше ме нарекъл „най-драг в литературата човек“ за него и от все сърце ме обичаше безкористно, но тиранично: както скулпторът обича изделието си или дори както сюзеренът — най-добрия си васал. И изобщо не му минаваше през ум да попита — а няма ли да имам аз някакво мнение, предложение или съвет — по работите на списанието или по лично неговите литературни работи. Не му минаваше през ум, че моят извънлитературен жизнен опит може да му предложи неочаквана гледна точка. Дори в темповете на битовото поведение усещахме разликата между нас. Сега, след нашата голяма победа, пречеше ли ни нещо да поседим край голямата редакционна маса, да си пийнем чай с гевречета, да си поприказваме ту за важни неща, ту за глупости? „Всички писатели така правят, например Симонов — шеговито ми внушаваше А. Т. — седнат като хората, запалят спокойно цигара. Защо сте толкова припрян?“ А аз бях припрян, защото и на петото ми десетилетие оше твърде много ненаписано ме разпъваше отвътре и твърде стабилно стояха глинените, ала и железобетонни крака на неправдата… И цъфтеше като буренак измамническата литература (Съвсем не насмогвах, още по-малко Твардовски, а си струваше да се разтичам: какво става с преводите на „Иван Денисович“ на различните езици? Ужасността на това — че посичат разказа ми за 25 и за 40 години отсега нататък, — изобщо не си я представях. Макар че СССР не е член на международните съглашения за авторското право, разказът беше изкаран на тезгяха да го граби който иска. А е такава политическа сензация! Само на английски език се заеха да го издават 6 издателства, не съм броил другите. И все пак се втурнаха — кой ще изпревари, преводачите — най-случайни, само и само работата да се свърши по-бързо! — а пък преводът е извънредно сложен. Дори групата на Хингли и Хейуърд, най-солидната, го преведе несполучливо, — та какво да кажа за другите! Сив полуграмотен поток с политическа неприятна миризма. Угаснаха всички бои, всички езикови пластове, всички тънкости, а намеците за ругатня се превеждаха с най-долни отявлени псувни, от игла до конец. (Бел. от 1978 г.)
През 1981-ва в щатовете Масачузетс и Върмонт книгата се изземваше от училищните библиотеки заради тия груби псувни (макар че днешните американски ученици псуват по-мръснишки от нашите пандизчии) — и аз получавах негодуващи писма от родители: как може да се печата такава гадост! (Бел. от 1986 г.) ).
Първата рецензия за мен — голямата, написана от Симонов, в „Известия“ — А. Т. сложи отпреде ми тържествуващо (тя току-що беше излязла, още не бях я виждал), но на мен още от първите абзаци ми се стори скучно-официална, отместих я настрана, без да я чета, и го помолих да продължим редакторския разговор за „Кречетовка“. А. Т. направо се възмути, а може би го схвана като маниерничене. Той не виждаше колко дълъг-дълъг-дълъг път ни чака и колко паешки са силиците на всички тия рецензии, дето никой не им ги е искал.
Още повече се раздалечаваха представите ни за това, какво се иска сега в литературата и какъв трябва да е „Новый мир“. Самият А. Т. го смяташе за пределно смел и прогресивен — покрай големия успех на списанието сред родната ни интелигенция, покрай вниманието на западния печат.
Това беше така, да. Но привържениците на „Новый мир“ не можеха да имат за свой мащаб нещо друго освен сравнението с бездарната върволица на останалите наши списания — мътни, дори предизвикващи гадене със съдържанието си и скапани поради художествената си невзискателност. (Дори и да се появеше в тези списания — прескачам „Юность“ — нещо интересно „за стръв“, то беше или спекулация с имената на покойни писатели, вкарани в гроба от също такива палета, с което се прочу „Москва“, или статии, далечни от литературата.) Вродените достойнство и благородство, които не изневеряваха на Твардовски дори в миговете на най-обидните му заслепявания, му помагаха да не допуска в списанието директна пошлост (по-точно казано, тя течеше и насам, особено в мемоарите на сановници като Конев или Емелянов, но все пак тоя поток се дозираше) и да запазва солидния тон на просветено списание, така да се каже, извисено над времето. В първата половина на книжките се срещаха и кухи, и нищожни неща, но във втората, в публицистиката, критиката и библиографията, винаги се усещаше солидност, съдържание, винаги имаше много интересни публикации.
Но съществуваше и друг мащаб: какво трябваше да стане това списание, за да може в него литературата ни да се вдигне от колене. За да стане това, „Новый мир“ би трябвало във всичките си рубрики да помества материали с две-три степени по-смели от тези, които поместваше. За да стане това, всяка негова книжка трябваше да се изгражда независимо от днешното настроение на големците, от колебанията, страховете и слуховете — не в рамките на разрешеното вчера, а с всяка книжка поне малко разчупвайки тия рамки. Разбира се, в този случай често би им се налагало да ядат пердах.