По закона на сърцето

Виктория му разказа как баба й я отгледала. Родителите й загинали при автомобилна катастрофа. Пътят бил заледен и колата им изхвърчала на един завой. Въпреки трагедията, имала нормално детство. Израснала в ранчо и от малка свикнала да разчита единствено на себе си. След смъртта на баба й наследила имота, но през последните години го давала под наем.

— Често ли се връщаш там?

— Не съм ходила от няколко години. Наскоро дори минах оттам, но не се отбих. Да си призная честно, ранчото ми навява носталгия.

— Липсва ли ти баба ти?

Очите на Виктория тъжно заблестяха, когато му разказа за обожанието, което бе изпитвала към нея и колко близки са били. Спомените за семейството й я настроиха сантиментално и тя почувства сегашната си изолация от света още по-силна. Побърза да се извини, когато една сълза се търкулна по лицето й.

— Не знам как си издържал сам през цялото време.

— Но сега не съм сам, нито пък ти си сама.

Думите му я накараха да застане нащрек и тя го погледна колебливо, но той не отклони очи.

— Обичаше ли приятеля си?

Ето какви мисли го занимаваха.

— Да, но очевидно не е било достатъчно.

— Какво се случи?

Джаред искаше да узнае истината за интимния й живот. Може би имаше право, след като щяха да прекарат известно време заедно.

За Виктория мъжете си оставаха загадка. В гимназията беше лудо влюбена в един младеж, но той пък обичаше друга. А в колежа имаше богат избор, но всички искаха едно-единствено нещо. Колежаните не приличаха на каубоите, между които бе израснала. Те я караха да се чувства неудобно по един особен начин. Бе имала две интимни връзки. Но нито единият от двамата не се оказа мъжът на нейните мечти.

През първите две години от следването се срещаше с Рандъл Макфърсън, студент по химия. Той беше скромен, отдаден на научните си занимания, млад мъж, безрезервно готов да сподели живота си с нея. В началото Виктория си мислеше, че точно това иска и точно от това има нужда. Живяха заедно през последните шест месеца, преди Рандъл да се дипломира и да започне да преподава в Кал Поли.

— Когато Рандъл завърши следването си в Бъркли, искаше да тръгна с него и да се оженим.

— Но не го направихте?

— Не бях убедена, че трябва. Исках да подготвя доктората си, затова останах. През времето, през което бяхме разделени, разбрах, че чувствата ни съвсем не са били толкова силни.

— А може би въобще не си го обичала?

— Може би…

Погледите им отново се срещнаха и двамата замълчаха.

— Вкусна вечеря! Благодаря ти.

— Най-хубавата от много време насам — призна той. — И не само заради храната.

Виктория се изправи.

— Тъй като ти приготви всичко, сега аз ще разтребя масата — Джаред също стана — Иди седни до огъня. Спокойно, следващия път аз ще ти демонстрирам кулинарните си умения, а ти ще разчистиш.

— Така ли правехте и с Рандъл?

Тя кимна и се обърна. Отнесе фенера до големия варел с вода и изми чиниите. Джаред я наблюдаваше от люлеещия се стол до огъня. Когато привърши, дойде при него.

— Надявам се разговорът ни да не те е натъжил — погледна я той.