За честта на брата

Доминик пусна пистолета в скута си. По дяволите! Положението им щеше да бъде по-добро, ако имаха още някакво оръжие, освен ножа.

Една сянка падна върху него. Вдигайки пистолета с бързо движение, което беше упражнявал още от малък, така че се беше превърнало в инстинктивно, той чу как Абигейл остро си поема дъх. Това, че тя не изпищя и не избяга като подплашено дете, отново му доказа, че не е предразположена към припадъци.

Доминик хвърли оръжието на пода. Когато я чу да изхълцва тревожно, изрече:

— Не се тревожи. Безполезен е.

— Не може ли да се поправи? — запита тя и лицето й започна отново да придобива цвят.

— Ако имахме достъп до оръжейна работилница — може би. Но тук няма начин.

— Страхувах се, че може да е повреден, но не исках да стрелям и да изхабя единствения куршум в него.

Той се засмя огорчено.

— За специален случай ли го пазеше?

— Възможно е.

— Трябваше да ми кажеш за него. Какво още си скрила от мене?

— Нищо.

— Лесен отговор.

Сапфирените й очи просветнаха като ножа, опрян на камъка за точене.

— Истината винаги е лесна, Доминик. Можеше да го знаеш, ако по-често я беше изричал.

— Обвиняваш мене, че лъжа, докато ти…

— Аз не те излъгах. Просто не ти казах за пистолета. Пазех го за в краен случай.

Той пак го взе и поклати глава със съжаление.

— Тогава щеше да се изправиш пред враг и нямаше да можеш да го застреляш. Тогава този малък пистолет със сигурност щеше да гарантира смъртта ти, скъпа.

— Можех да го замеря с него!

Макар да знаеше, че тя очаква той да се усмихне на опита й да се пошегува, Доминик продължи с предишния мрачен тон:

— Не е там въпросът дали пистолетът работи или не. Важното е, че си го скрила от мене.

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Прав си. Трябваше да ти кажа за него.

— Абигейл Фицджералд си признава, че е сгрешила?

Усмивката й се появи и изчезна толкова бързо, че почти му се стори, че не я е видял.

— Признавам, че съм сгрешила, когато аз мисля, че съм сгрешила, а не когато другите смятат така.

— Предавам се. — Той се наведе към нея и впи очи в нейните. Колко искаше да се изгуби в тези кристалносини дълбини, променливи като самото море. — Скъпа, трябва да бъдеш честна с мене, докато сме в Англия.

— Ако и ти бъдеш честен с мене.

— Докогато сме тук, което няма да се проточи много.

— Напускаме Англия? — окръгли очи тя.

— Разбира се.

— Кога?

— На това не мога да ти отговоря толкова бързо.

— О! — Раменете й се отпуснаха и той ги обгърна нежно. Помисли, че тя ще се дръпне, но Абигейл опря глава на гърдите му. Това му показа колко големи надежди му възлагаше тя.

Доминик се сепна от чувството за съжаление, което пробяга през него. Глупаво щеше да бъде да се покаже непочтен спрямо нея. Но толкова му се искаше да прогони това скръбно изражение, което беше отнело почти целия блясък от очите й.

Вдигна брадичката й, за да я погледне отблизо, и прошепна: