Кървава музика [Blood Music - bg]

Кожата по цялото му тяло бе покрита с познатата вече мрежа от белезникави линии. По протежение на гърба линиите оформяха изпъкнали ивици.

— Боже мили! — възкликна Едуард.

— Скоро ще ставам само за лабораторията. С такива украси няма да съм за публични изяви.

— Ти… защо не поговориш с тях, опитай се да ги убедиш да забавят темпото. — Още докато го казваше осъзна колко смешно звучи.

— Да, наистина, бих могъл, но те едва ли ще ме послушат.

— Нали каза, че си техен бог.

— Онези, които са се прикачили към невроните ми, не са големите колела. Те са изследователи, или поне временно изпълняват тази функция. Знаят за мен, знаят какво представлявам, но това не означава, че ще успеят да убедят горните нива на йерархията.

— В момента ли го дискутират?

— Нещо подобно — той се уви в халата и отново застана до прозореца. — Сега вече само те ми останаха. Мънички са, а не се боят от мен. Едуард, никога не съм имал по-близки същества на този свят. Аз съм отговорен за тях. Като майка съм им на всичките. Знаеш ли, доскоро дори не бях им измислил име. Всяка майка има право да назове отрочето си, нали?

Едуард не отговори.

— Порових се — речници, учебници, какво ли не? После изведнъж ми изникна от само себе си. „Нооцити“. Това е от гръцката дума „ноос“. Казах и на Бернард. Изглежда името му хареса…

Едуард размаха отчаяно ръце.

— Ти въобще не знаеш какво могат да направят! Нали каза, че са като чужда цивилизация…

— Като хиляди цивилизации.

— Да и преди цивилизациите са обърквали нещата. Войни, обкръжаваща среда… — Усещаше, че е като удавник, който се вкопчва във всичко. Чувстваше се напълно некомпетентен за проблема, с който трябваше да се справи.

— Но аз съм единственият, който се излага на риск — възрази Върджил.

— Откъде можеш да си сигурен? Божичко, Върджил виж какво са направили с теб!

— Аз го приемам — отвърна той стоически.

Едуард поклати обезверено глава.

— Добре. Да речем, че Бернард убеди Генетрон да те вземат обратно за опитно зайче. Тогава какво?

— Ще ме гледат като писано яйце. Вече не съм старият скромен Върджил. Аз съм цяла една проклета галактика — свръхмайка.

— Нищо не мога да направя за теб — рече Едуард. — Не мога да ти помогна, не мога да те разубедя. Ти си по-упорит от всякога. Най-добре да си вървя.

В отговор Върджил кимна. Той пристъпи напред и понечи да постави длани върху раменете на Едуард.

— Недей — предупреди го Едуард и отскочи инстинктивно.

— Защо не искаш да ме разбереш? — натъжи се Върджил. — Не зная още колко ще ми позволят да ги наблюдавам. Не зная дори дали няма накрая да ме убият. Нищо не зная. Напрежението е непоносимо, Едуард.

Едуард отстъпи към вратата и намери пипнешком дръжката. Лицето на Върджил се изкриви в болезнена гримаса.

— Ей, чуваш ли? — рече той. — Сега те…

Едуард отвори вратата, изскочи в коридора и я хлопна зад себе си. Сетне изтича при асансьора и се спусна на първия етаж.

Когато излезе във фоайето той постоя няколко минути замислен. Накрая си погледна часовника — беше девет сутринта.