Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Но не само ние схващахме опасността. Дългия Джон се стараеше всячески да ги укроти, като ходеше от група на група да ги съветва и увещава, а самият той беше просто образцов. Той наистина надмина себе си в любезността и готовността си да ни услужва, а усмивката не слизаше от лицето му. Щом се дадеше някаква заповед, Джон мигновено скачаше на патерицата си и извикваше весело: „Тъй вярно, сър!“ А когато нямаше работа, той пееше песен след песен, като че ли искаше по този начин да потули недоволството на хората си.
През този зловещ следобед най-зловещо беше явното безпокойство на Дългия Джон.
Ние се събрахме на съвет в каютата.
— Сър — каза капитанът, — ако издам още една заповед, рискувам всички да се нахвърлят върху нас. Та вие сам виждате, сър, как безсрамно ми отговарят. Ако отвърна, следния миг ще започне боят, а ако премълча, Силвър ще забележи, че тук се крие нещо, и ще си проиграем козовете. Засега само на един човек можем да разчитаме.
— На кого? — попита скуайрът.
— На Силвър, сър — отвърна капитанът. — Той иска не по-малко от нас да потули работите. Хората са възбудени, но ако му се удаде случай, той би ги извадил от това състояние, затова аз предлагам да му дадем тази възможност. Нека ги пуснем да прекарат един следобед на брега. Ако всички отидат, корабът остава в наши ръце. Ако никой не отиде, ще се защищаваме в каютата, пък да видим кой ще надвие. А ако само някои от тях отидат, помнете ми думата, сър, Силвър ще ги върне на кораба кротки като овчици.
Така и решихме. Раздадохме заредени пистолети на всички сигурни хора. Посветихме в нашите планове Хънтър, Джойс и Редрът, които изслушаха новината с по-малко удивление и с по-бодър вид, отколкото бяхме очаквали, след което капитанът излезе на палубата и се обърна към екипажа със следните думи:
— Момчета — каза той, — днес е много горещо и всички сме изморени и в лошо настроение. Една разходка до брега няма да навреди никому. Лодките са спуснати и онези от вас, които желаят, могат да отидат до острова и да прекарат там следобеда. Аз ще дам един топовен изстрел половин час преди залез слънце като сигнал за връщане.
Навярно тези глупави хора са си мислили, че ще нагазят до колене в злато, щом стигнат брега, та мрачното им настроение в миг се изпари и всички дружно извикаха „ура“. Техният вик отекна по далечните хълмове и още веднъж накара птиците да литнат и закрещят над залива.
Капитанът схвана, че не трябва да остава при хората. Той веднага се скри, като остави Силвър да се разпорежда с командата за брега, и мисля, че постъпи добре. Ако бе останал на палубата, едва ли щеше да скрие, че му е известно какво става, защото всичко беше ясно като бял ден. Сега Силвър беше капитанът, който трябваше да се справя с разбунтувания екипаж. Честните моряци — скоро разбрах, че такива има на кораба, — изглежда, бяха доста глупави хора. Или по-скоро може би всички моряци бяха повече или по-малко под влияние на своите главатари и малцината честни по природа хора не можеха да се решат на крайни действия. Защото едно е да лентяйствуваш и да роптаеш, а съвсем друго е да заграбиш кораб и да избиеш невинни хора.
Най-после командата за брега бе съставена. Шест души трябваше да останат на кораба, а останалите тринадесет, включително Силвър, започнаха да слизат в лодките.
Точно в този миг ми хрумна да направя първата си безразсъдна стъпка, която впоследствие ни помогна да се спасим от смърт. Щом Силвър оставяше шест души на кораба, ние нямаше да можем да го превземем; а тъй като все пак те бяха само шест души, беше ясно, че нашата група в момента нямаше нужда от моята помощ. Изведнъж реших да отида и аз на брега. В миг се прехвърлих през борда и се свих в предната част на най-близката лодка, която веднага потегли.
Никой не ме забеляза, само предният гребец извика:
— Ти ли си, Джим? Дръж главата си ниско.
Но Силвър, който стоеше в другата лодка, веднага се обърна и ме извика по име, за да разбере дали съм аз. От този момент започнах да съжалявам за постъпката си.
Лодките заплуваха в надпревара към брега, но тази, в която бях аз, имаше преимуществото, че тръгна първа, и се оказа по-лека и с по-добри Гребци. Тя бързо изпревари другата и когато носът й опря в обраслия с дървета бряг, аз се хванах за един клон, скочих на брега и се хвърлих към най-близкия гъсталак, докато Силвър и другите бяха още стотина ярда зад нас.
— Джим! Джим! — чух го да вика след мен.
Но аз, разбира се, не му обърнах никакво внимание, а се втурнах между дърветата, прескачах и си пробивах път през храсталаците и тичах право напред, докато краката ми се подкосиха от умора.