Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Людмил в тиха омая слушаше безкрайния монолог на родния си вуйчо, слушаше скъпите а-а-а на позната реч, разбираше, че тази аутострада е напакостила с нещо на селото — та нали още във въздуха бе усетил враждебност към нея.
— Мама вкъщи ли е?
— Дека че е?
Людмил тръгна към тяхната къща. Някои от срещнатите го поздравяваха по име, спираха го за малко да се оплачат от магистралата, други май не го познаваха кой е, но пак си го поздравяваха, а трети, които бяха най-многото, не му обръщаха внимание — все едно че не в родното си село се разминаваше с тях, а на столична улица.
Тази работа го понаскърби. Последния път, когато беше си идвал, всички до един си казваха „здрасте“. Последния път… Людмил се понапрегна — това ще е било в шейсет и девета.
Над гърбицата на улицата засияха железните яркочервени порти на родната му къща. Вместо да се забърза, той ритуално забави крачката…
Цели пет денонощия преминаха в разговори за магистралата. Безкрайната рода, нявгашните познати и собствената му майчица все против магистралата говореха и Людмил постепенно въстана срещу тази съпротива, почувствува магистралата, отделила с крепостна стена селото от землището му, като нещо свое, незаслужено мразено от всички, като нещо, което всеки миг ще рухне под дюдюканията на мнозинството.
И ето го — клекнал над канавката, засмукал стръкче тревица, взираше се сега той в двупосочното движение и се опитваше да си го представи в такъв вид, че да оправдае съжалението си към него.
— Тази например стара „Симка“ — мислеше си той — отдавна би била изхвърлена от движение във всяка друга страна, но тук си пътува, разнасяйки осмата боя върху ламарината си. Вярно, онези, дето все още разчитат на нея, онези вътре, от снобизъм го правят — биха могли да я продадат на части и да си купят запорожка, но значи ли това, че фукнята им трябва да бъде наказана с катастрофа? Та те, горкичките, знаят кое е вседостъпно, кое е конфекция и кое може да грабне окото с извънредността си, но не знаят, че металите в системата за управление вече са преуморени, не знаят, че и най-малкото сътресение може да ги обърне. Правомерно ли е тяхната неосведоменост да бъде наказана с най-тежкото наказание? Не може ли да им бъде простен опитът за индивидуалност? Как прекрасно би било, ако друга някоя причина ги накара да се разделят с колата — е, например, ако симката им откаже веднъж завинаги да запали. Но не — те летят към смъртта си, тези, зле разбрани от желязната логика на съпромата, любители на оригиналното.
Със син пушек измежду задните си нозе, отмина загиващата симка.
Нещо влажно и топло го побутна по гърба и преди да се обърне, Людмил знаеше какво е. Позна — теленце беше. То гледаше отвъд магистралата и мучеше жално.
Човекът го разбра, плачеше теленцето за отрязаната от асфалтовите платна територия, за садината и реката — вечните пасбища на селския добитък от създаването на света до създаването на магистралата. Погали главата му и по мекотата на рогцата разбра — не е пасло това теленце отсреща, в синеещите се от гъстотата на зеленото поля, след магистралата е родено, но, ех, жалее за онази мера. Дали инстинктът на кръвта му подсказваше де е пасла майка му нявга, или пък се бе наслушало в обора на мърморенията на старите крави?
— Това е то лошото на историческата памет — рече си Людмил, — че поколенията, които би трябвало да се родят щастливи в своята неосведоменост, чули-недочули за предишни, е, още отпреди тях пасторални радости, бързат да оплачат реалността на завареното.
Очите на теленцето, взрени в недостъпните ливади, сълзяха не по кравешки, а по детски и Людмил разбра, че няма да може да прости на асфалтовия змей.
— Май наистина тия галфони са проектирали безобразно. Поне подлези за добитъка можеха да оставят.
Телето кимна, сякаш го бе разбрало.
— Щом си толкова чувствителна животинка — каза му Людмил, — ще те прекарам оттатък, да видиш какво е.