Портрети на небесни тела

Людмил в тиха омая слушаше безкрайния монолог на родния си вуйчо, слушаше скъпите а-а-а на позната реч, разбираше, че тази аутострада е напакостила с нещо на селото — та нали още във въздуха бе усетил враждебност към нея.

— Мама вкъщи ли е?

— Дека че е?

Людмил тръгна към тяхната къща. Някои от срещнатите го поздравяваха по име, спираха го за малко да се оплачат от магистралата, други май не го познаваха кой е, но пак си го поздравяваха, а трети, които бяха най-многото, не му обръщаха внимание — все едно че не в родното си село се разминаваше с тях, а на столична улица.

Тази работа го понаскърби. Последния път, когато беше си идвал, всички до един си казваха „здрасте“. Последния път… Людмил се понапрегна — това ще е било в шейсет и девета.

Над гърбицата на улицата засияха железните яркочервени порти на родната му къща. Вместо да се забърза, той ритуално забави крачката…

Цели пет денонощия преминаха в разговори за магистралата. Безкрайната рода, нявгашните познати и собствената му майчица все против магистралата говореха и Людмил постепенно въстана срещу тази съпротива, почувствува магистралата, отделила с крепостна стена селото от землището му, като нещо свое, незаслужено мразено от всички, като нещо, което всеки миг ще рухне под дюдюканията на мнозинството.

И ето го — клекнал над канавката, засмукал стръкче тревица, взираше се сега той в двупосочното движение и се опитваше да си го представи в такъв вид, че да оправдае съжалението си към него.

— Тази например стара „Симка“ — мислеше си той — отдавна би била изхвърлена от движение във всяка друга страна, но тук си пътува, разнасяйки осмата боя върху ламарината си. Вярно, онези, дето все още разчитат на нея, онези вътре, от снобизъм го правят — биха могли да я продадат на части и да си купят запорожка, но значи ли това, че фукнята им трябва да бъде наказана с катастрофа? Та те, горкичките, знаят кое е вседостъпно, кое е конфекция и кое може да грабне окото с извънредността си, но не знаят, че металите в системата за управление вече са преуморени, не знаят, че и най-малкото сътресение може да ги обърне. Правомерно ли е тяхната неосведоменост да бъде наказана с най-тежкото наказание? Не може ли да им бъде простен опитът за индивидуалност? Как прекрасно би било, ако друга някоя причина ги накара да се разделят с колата — е, например, ако симката им откаже веднъж завинаги да запали. Но не — те летят към смъртта си, тези, зле разбрани от желязната логика на съпромата, любители на оригиналното.