Пипи Дългото чорапче [Pippi Långstrump - bg]

Двете момичета се съгласиха с него.

Палачинките са особено вкусни, когато се ядат съвсем топли. Децата нямаха нито чинии, нито вилици, нито ножове и Аника попита:

— Може ли да ядем с ръце?

— Както обичаш — заяви Пипи, — но лично аз смятам да се придържам към старата хитрост и да ям с уста.

— Знаеш много добре какво искам да кажа — каза Аника, — взе една палачинка с малката си ръчичка и блажено я напъха в устата си.

Отново се спусна вечер. Огънят загасна. Плътно сгушени едно до друго, с лица омазани от палачинките, децата се бяха свили в одеялата си. През някаква дупчица на палатката надзърташе една едра звезда. Прибоят на океана ги приспа.

— Днес трябва да се прибираме — проточи жално Томи на другата сутрин.

— Просто непоносимо — съгласи се Аника, — бих искала да остана тук цяло лято. Но днес се връщат мама и татко.

След като закусиха, Томи тръгна да скита по брега. Изведнъж нададе страшен вой. Лодката! Нямаше я! Аника беше потресена. Ами сега как ще заминат оттук? Вярно, че й се искаше да остане цяло лято на острова, но работата ставаше съвсем друга, като знаеш, че не можеш да се прибереш. А какво ще каже бедната им майчица, когато разбере, че Томи и Аника са изчезнали! Като помисли това, Аника се просълзи.

— Какво ти става, Аника? — попита Пипи. — Ти всъщност как си представяш едно корабокрушение? Какво би казал Робинзон, според теб, ако беше дошъл кораб да го прибере, след като е стоял само два дни на своя пуст остров? Ако например му бяха казали: «Заповядай, господин Крузо, ела на кораба да те спасим, изкъпем, избръснем и да ти изрежем ноктите». Не, благодаря!… Дори вярвам, че господин Крузо би се скрил зад някой храст. Защото когато човек най-сетне успее да се добере до някой пуст остров, му се иска да остане там поне седем години.