Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
За миг се зачудих дали пак не ме баламосва, за да ме накара да си мисля, че съм спечелил нещо. И отново нямаше как да разбера.
— Ще се свържа с теб — казах му. — Ако й платиш, пак ще си поговорим. Иначе няма.
Той кимна.
Помислих си дали да прибавя да я остави на мира, да го заплаша. Но с това само щях да им разкрия, че ме е грижа за нея, и така да направя Наоми по-интересна за тях. Най-добре да не казвам нищо и просто да се отдръпна от момичето.
Навярно в края на краищата можех да й имам доверие. Тази мисъл беше мъчителна. И тъжна.
Нямаше значение. Даже да бе имало някаква възможност за доверие, моите заключения, обвиненията ми я бяха провалили.
Трябваше да се извиня. Ала има неща, които просто не се оправят с „извинявай“, „моля те, прости ми“ или „не биваше да го правя“.
Остави, казах си. Двайсет и петте бона би трябвало да свършат работа.
— А сега ми разкажи за Докс — казах.
Канезаки сви рамене.
— Имах нужда от човек, когото познаваш, за да се увериш, че програмата и ползата от нея са реални. Ако не беше миналото ти, изобщо нямаше да си чувал за него.
— Има ли други?
Той ме погледна над очилата си. Изражението му казваше: Знаеш, че не бива да задаваш такива въпроси. Не извърнах очи.
След малко Канезаки отново сви рамене.
— Ще ти кажа само, че хора като вас с Докс са рядкост. А и той не може да действа на някои места като теб. В Азия, например. Освен това методите му не са толкова деликатни, което означава, че не е подходящ за всяка работа. Разбираш ли?
Оставихме нещата така. Той ми даде адреса на сигурен чатрум. След няколко дни му се обадих на японския му мобифон. Беше се върнал в Токио. Каза ми, че Наоми е получила парите.
Позвъних и в „Сценариум“ от уличен телефон. В клуба бе шумно.
— Не исках тия проклети пари — отвърна тя. — Можех да ги спечеля, но не го сторих.
— Наоми… — започнах. Не знаех как да продължа. Но всъщност нямаше значение. Тя вече бе затворила.
Дълго зяпах телефона, като че ли апаратът някак си ме беше предал. После оставих слушалката. Автоматично я избърсах. Тръгнах си.
Отидох в едно интернет кафе и написах писмо. Кратко писмо. Съществената част бе номерът на една офшорна банкова сметка, на която да преведат петдесетте хиляди аванс.
Чух смях и се озърнах. Някакви хлапета на съседния терминал играеха в мрежа.
За миг се запитах как се бях забъркал отново.
Зачудих се дали Тацу не е имал предвид тъкмо това, когато ми каза, че не мога да се оттегля. Че неизбежно ще провалям всяка поредна възможност.
„Не ще престанем да пътешестваме — беше писал един поет. — И краят на цялото ни скитане ще е да стигнем там, откъдето сме започнали, и да познаем мястото за пръв път.“
Колко невероятно потискащо, по дяволите!
4.
След като напуснах апартамента на Белгази, си направих дълга самотна разходка край морето. Исках да помисля за случилото се, за това какво да правя после.
Дилайла. Коя беше тя? Как щеше да се отрази на моята операция нейното присъствие? Същите въпроси, естествено, щеше да си задава за мен и тя.
От поведението й заключих, че има специална подготовка. Следователно бе по-вероятно да работи в някоя организация, отколкото да е на солова акция. Бях наясно въпреки привидността, че не е приятелка на Белгази. Беше с него, защото искаше нещо, някаква информация, която той съхраняваше — или поне тя си мислеше, че съхранява — в лаптопа си, обаче още не бе успяла да се добере до нея.
Замислих се. Като ми помогна да избягам от апартамента, Дилайла се беше съюзила, поне временно, с мен. Имахме обща тайна. Тази тайна можеше да се превърне в основа за сътрудничество, ако интересите ни съвпадаха в достатъчна степен.
Но също така тя имаше основания да ме вижда като заплаха. Бяха останали доказателства за действията й срещу Белгази — многофункционалният й мобифон и бут логът на лаптопа. Можеше всеки да ги открие, ако знаеше къде да търси, разбира се. В случай че го насочеше някой като мен, например.
Разбирах, че тези потенциални улики й дават мотив да иска да ме отстрани от пътя си. Това „отстраняване“ можеше да вземе най-разнообразни форми, естествено, обаче нито една от тях нямаше да е особено привлекателна от моя гледна точка.
И все пак, нямаше да е логично Дилайла да пристъпи към прекалено агресивни действия, без първо да се опита да научи повече. Ако ми се беше сторила глупава или неопитна, може би щях да си направя друго заключение. Ала тя явно бе в играта от доста време и умът й сечеше. Реших, че мога да очаквам да разиграе нещата както трябва.
Усмихнах се. Искаш да кажеш, както би ги разиграл ти. Да, това сигурно бе вярно.