Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Помълчахме малко, после го попитах:
— Защо те пращат?
Той се наведе и разтри коляното си.
— Ясно ти е защо. С теб се знаем, решиха, че ми имаш доверие — Докс се усмихна. — Нали?
— Естествено. Напълно.
— Е, затова — продължи той, като се престори на прекалено тъп, за да схване сарказма. — Освен това, струва ми се, искат от мен да чуеш, че предложението им е истинско, за да се заинтересуваш. Аз съм като гаранционна карта, нали разбираш какво искам да кажа?
— Естествено — повторих.
— Добре, слушай сега. Изпълнявам една поръчка на Чичо Сам, абсолютно нелегална работа. Адски рискована, с възможност да те пречукат накрая, ама много доходна.
— Нима?
— Да. Решиха, че може би ще се заинтересуваш. Обаче идеята да се свържа с теб не беше моя, между другото. Даже не знаех, че още си жив, бе човек. Много познати от Афганистан напоследък опънаха петалата.
— Тогава на кого беше идеята?
— Виж, има една програма. Нещо ново, голямо. Наемат хора като мен и теб, плащат добри пари, това искам да кажа.
— Докс, знаеш ли какво е „местоимение“?
Той се намръщи, после лицето му грейна.
— Аха, знам какво искаш да кажеш. Все повтарям „те“, такива неща. И не ти казвам кои са всъщност.
Погледнах го и зачаках.
Докс се усмихна и поклати глава.
— Стига бе, човек, знаеш кои са. От Централата за Религиозно Убеждение. — Той потръпна от престорено вълнение. — Фирмата.
— Ясно.
— Имат някаква нова поръчка. Трябва да чуеш предложението от тях.
— Искам първо да го чуя от теб.
— Ей, аз не знам всички подробности. И нямам право да ти разкрия какво върша. Само ще ти кажа, че ми плащат много мангизи, за да помагам на някои хора, дето създават проблеми, да престанат да го правят. Искат да ти отправят същото предложение.
— Чрез твоята свръзка ли?
Докс кимна с глава.
— Ще ти дам един номер, на който да се обадиш.
Записах номера шифровано, после се върнах в апартамента на Наоми. Ходът ми бе предвидим и затова взех изключителни мерки. Предпазливостта ми обаче беше главно инстинктивна. Ако искаха да ме убият, нямаше да ми пращат познат. Щяха да са наясно, че това само ще засили бдителността ми и може дори да ме накара да избягам.
Не, имах чувството, че версията на Докс е вярна. Въпреки това нямаше смисъл да проявявам небрежност.
По пътя за Наоми се замислих над думите на Докс. От Управлението трябва да бяха свързали труповете пред токийския й апартамент със смъртта на Юкико, ледената кучка, която беше примамила и после се бе отървала от Хари, след като от якудза го използваха, за да ме открият. Въпреки липсата на истински доказателства те знаеха, че съм замесен във всички онези убийства. Знаеха, че Наоми и Юкико са били танцьорки в един и същи клуб в Ногизака. Нямаше да е много трудно да открият връзката между Наоми и мен.
Използвах домофона на входа. Наоми се изненада, че се връщам, но ми отвори. Качих се по стълбището. Тя ме чакаше на вратата.
Влязох. Ухаеше на кафе. Косата й се спускаше мокра върху раменете на белия й хавлиен халат — току-що бе станала и явно излизаше от душа.
— Някой ме е проследил тази сутрин — казах й.
— Какво?!
— Проследили са ме.
— Крадец ли?
— Не. Професионалист, Някой, който е знаел точно къде отивам.
Тя ме погледна. Изражението й беше повече уплашено, отколкото смутено.
— Обясни ми какво става, Наоми.
Последва дълго мълчание.
— Нищо не съм им казала — накрая промълви тя.
— На кого?
— Не знам точно. Обаждат ми се през около месец. Започнаха, когато се върнах от Токио. Един човек дойде в „Сценариум“ и започна да ме разпитва за теб.
— Опиши ми го.
— Представи се като Канемацу. Американец, но етнически японец. Имаше гладко вчесана коса и очила с телени рамки. Трийсетинагодишен, струва ми се, но изглежда по-млад. Твърдеше, че работи за американското правителство и е твой приятел, не ми каза нищо повече.
Пак Канезаки, представяйки се с псевдоним.
— Какво му каза? — попитах.
Наоми ме погледна с изражение, странна смесица от уязвимост и предизвикателност.
— Казах му, че те познавам, да, обаче не знам къде си и как да те намеря.
Ако бе вярно, тя беше постъпила много интелигентно. Ако бе отрекла, че ме познава, щяха да разберат, че ги лъже, и щяха да предположат, че всичко е лъжа. Тогава можеха да започнат да я притискат.
— И после?
Наоми сви рамене.
— Обаждат ми се веднъж месечно. Винаги един и същи човек. И винаги му казвам едно и също.
Замислено кимнах с глава.
— Колко ти предложиха?
Тя сведе очи, после пак ме погледна.
— Двайсет и пет хиляди щатски долара.
— Само за да ги свържеш с мен ли?