Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Не се безпокой — позна гласа ми той. — И без това трябваше да стана, за да вдигна телефона.
С изненада се чух да се засмивам.
— Казвай какво искаш.
— Може ли да се срещнем?
— Аз съм в Рио за още няколко дни — отговорих. — После изчезвам.
— Добре, ще се срещнем в Рио.
— Радвам се, че мога да ти дам оправдание.
Последва пауза.
— Къде и кога?
— Имаш ли джиесем, който използваш при пътуване? — за разлика от японските мобифони, джиесемите работят в Бразилия и в повечето страни от останалия свят.
— Да.
— Добре, дай ми номера.
Продиктува ми го и аз го записах.
— Ще ти се обадя по джиесема вдругиден, когато пристигнеш.
— Добре. Затворих.
След два дни му се обадих. Беше отседнал в „Арпоадор Ин“ на Руа Франсишку Отавиану в Ипанема, скъп хотел на прочутия плаж.
— Как ще го направим? — попита той.
— Вземи такси до Cristo Redentor, Христос Спасител — инструктирах го аз. — Оттам тръгни пеш на югозапад по пътя през Парк Насионал да Тижука, националния парк. Ще те намеря там. Тръгни от статуята след един час.
— Ясно.
След час се настаних на една пътека, която гледаше към пътя през националния парк, на около километър от статуята. Канезаки се появи навреме. Изчаках да ме подмине, за да се уверя, че е сам, после прекосих напряко до пътя и го настигнах.
— Канезаки.
Той се завъртя, сепнат да чуе гласа ми толкова близо.
— Мамка му — изруга, навярно малко засрамено.
Усмихнах се. Изглеждаше поостарял от предишната ни среща, по-слаб, по-обръгнал. Вече нямаше вид на книжен плъх. Очилата с телени рамки придаваха на лицето му… някаква съсредоточеност. Прецизност.
Детекторът за подслушвателни устройства мълчеше. Претърсих го, взех му мобифона и кимнах с глава към пътеката, от която току-що се бях спуснал.
— Натам.
Поведох го към един второстепенен път в парка, където вървяхме, докато хванем такси. След няколко ловки контраразузнавателни маневри удобно се настанихме в „Конфейтария Коломбо“, кафене, основано през 1894-та, което, като се изключи тропическата атмосфера и околната глъчка на оживен португалски, може да създаде илюзията за следобед във Виена. Поръчах си чисто еспресо на английски, тъй като не исках Канезаки да се увери, че познавам местния терен, и той последва примера ми.
— Отново се нуждаем от твоята помощ — осведоми ме моят събеседник още щом донесоха еспресото и сервитьорката се отдалечи. Веднага на въпроса. Като Тацу. Имаше нещо общо между тях, макар преценката на Тацу да бе винаги по-точна. Зачудих се дали Канезаки не подражава на по-възрастния, по-опитен мъж.
— Като миналия път ли? — презрително повдигнах вежди.
Той сви рамене.
— Знаеш, че бях на тъмно за всичко, също като теб. Този път нещата са ясни. Със съответния параф.
— От кого?
Канезаки впери очи в мен.
— От съответните власти.
— Добре — отпих глътка кафе от порцелановата чашка. — Разказвай.
Той е наведе напред и опря лакти на масата.
— След единайсети септември Конгресът свали оковите на ЦРУ. Сега там цари нов дух. Пак даваме всичко от себе си, преследваме лошите…
— Неколцината, гордите… — вметнах. Канезаки се намръщи.
— Виж, сега наистина е различно…
— „Бъди какъвто можеш“… — изтананиках.
Той стисна зъби.
— Удоволствие ли ти прави да ме ядосваш?
— Малко, да.
— Дребнаво е.
Отпих нова глътка еспресо.
— Давай по същество.
— Ще ми се да ме беше изслушал.
— Досега чух пет клишета, включително нещо за окови и нов дух. Чакам да кажеш нещо сериозно.
Той се изчерви, но после кимна и успя да се усмихне. И аз се усмихнах на самообладанието му. Беше възмъжал след предишната ни среща.
— Добре. Спомняш ли си оня безпилотен придейтър, дето очисти Абу Али и още петима членове на „Ал Кайда“ с ракета „Хелфайър“ в Йемен през ноември две хиляди и втора? Той беше от нашите.
— Това го пишеше във вестниците — отбелязах.
— Е, във вестниците не бяха разкрити цялостните мащаби на секретната операция. Управлението спечели борбата с Пентагона по въпроса кой отговаря за тези неща. Пентагонът се опитваше, но не съумя достатъчно бързо да реагира на разузнавателните сведения, които му осигурявахме ние. Затова възложиха тази задача на нас. И ние я изпълняваме.
Зачаках го да продължи.
— Така че сега имаме нова директива: никакви повторения на единайсети септември. Край на подлите удари. Възложено ни е да направим каквото е нужно, подчертавам, каквото е нужно, за да унищожим терористичната инфраструктура: източниците на финансите им, доставчиците им на оръжие, посредниците.
Кимнах.
— И аз ви трябвам за тази цел.