Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
И най-невероятното беше, че така бе още по-привлекателна. Така те поразява истинската хубост на жена, след като е свалила грима си, който само я скрива, като гейша, още по-прекрасна, след като се е избавила от ритуалния си бял макиаж.
— Същото като теб — отвърнах. — Искам да не си пречим взаимно, докато си вършим работата, за да не бъдем убити междувременно.
— И каква работа имаме да вършим?
Усмихнах се.
— Виж, въпросът е деликатен, нали?
— Много — изражението й бе някъде по средата между „бясна съм и се опитвам да не го покажа“ и нещо сдържано и неразгадаемо. Знаех, че думите ми са я разтърсили, макар да не бях сигурен точно кой нерв съм успял да докосна, й се възхитих колко бързо се взе в ръце.
— Хайде да започнем с това, което вече знаем — предложих. — Ти искаш някаква информация от компютъра на Белгази.
Дилайла повдигна вежди, ала не отговори. Весели искрици заиграха в очите й.
— Обаче още не си успяла да я вземеш — продължих. — Белгази постоянно ходи с лаптопа си. Когато накрая се добра до него, не успя да преодолееш паролата.
— Можем да поговорим и за още някои неща, които са ни известни — рече тя.
— Какви например?
— Например, какво искаш ти от Белгази?
Свих рамене.
— Аз имам друга работа с него. Съдържанието на лаптопа му не ме интересува.
— Да, явно не се интересуваш от лаптопа му. Повече се интересуваш от него.
Не отговорих. Нямаше да спечеля нищо, като потвърждавам проницателните й предположения.
— Той беше в безсъзнание. Безпомощен. Зададох си въпроса защо си тръгна, без да довършиш онова, за което си дошъл.
— Не знаеш за какво съм дошъл — възразих, въпреки че се бе досетила, естествено.
— Ти ме повали на земята и видя, че нямам оръжие — не откъсваше очи от мен Дилайла. — По никакъв начин не можех да ти попреча. Знаеш го. Обаче ти не го направи.
Свих рамене, като продължавах да мисля как да се откача от нея.
— Може да не съм искал да нараня гола жена.
Тя поклати глава.
— Познавам неколцина сурови мъже, които могат да действат без угризения. Този тип ми е известен.
— Не очаквах да се прибереш. Стресна ме.
Дилайла се усмихна и разбрах, че не мога да променя преценката й.
— Възможно е. А може би твоята „работа“ с Белгази трябва да се свърши… предпазливо. Никой да не се досети, че изобщо е била свършена някаква работа. И не си можел да го направиш пред свидетел.
Не бях очаквал да проследи тази логична нишка. Обикновено ме бива да се поставям на чуждо място и да предвиждам чужди ходове. Обаче тя явно ме бе надиграла. Беше време да се опитам да си върна инициативата, да си дам време да помисля.
— Странно, и аз си задавам някои от същите въпроси за теб — отвърнах. — Например, защо ти или твоите хора просто не вземете лаптопа и не избягате.
Дилайла се усмихна едва забележимо, може би признавайки правотата ми.
— Ще се опитам да позная — продължих. — Ако разбере, че информацията в компютъра му е известна, Белгази ще вземе мерки. Не, не, не е точно така. Защото, ако те смущаваше единствено Белгази, просто сама щеше да го приспиш и спокойно да вземеш чантата. Значи не само той може да вземе мерки, ако се разкрие, че е бърникано в лаптопа. Има и други, хора или организации, зависещи от информацията, до която се опитваш да се добереш. И когато го постигнеш, те не бива да узнаят. Нали така? Може би не само моите действия трябва да бъдат „предпазливи“.
Тя леко наведе глава, като че ли най-после съм започнал да разказвам нещо интересно.
— Да. Да, лесно е да откраднеш. Но да откраднеш, без жертвата да разбере, че е ограбена, това е друго нещо.
Сервитьорката ни донесе кайпириня в заскрежени чаши и се оттегли. Дилайла надигна своята и жадно отпи.
— Също като теб — продължи тя. — Лесно е да убиеш. Но не и да убиеш така, че да не изглежда като убийство. Такова нещо изисква известна… артистичност.
Изборът й на думи ми се струваше малко механичен, както можеше да се очаква от човек, научил английски по-късно през живота си. Кражбата беше „това“. Убийството — „такова нещо“. Едното бе нейното, другото — моето. Тия словесни податки едва ли бяха съзнателни. Приех ги като второстепенни признаци, че моето заключение за целта й е вярно.
Няколко секунди помълчахме, като обмисляхме думите на другия и анализирахме ситуацията.
— Изглежда, че с теб сме в огледално положение накрая наруши тишината тя. — Навярно бихме могли да си помогнем един на друг.
— Не съм сигурен, че те разбирам — отвърнах, макар да ми се струваше, че знам какво иска да каже.