Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Веднага забелязах Дилайла. Тя беше една от неколцината на единствената маса за бакара в залата, а и всички други наоколо бяха азиатци. Носеше обикновен тоалет — черни панталони и горнище без ръкави. Косата й бе отметната назад и не забелязах грим или бижута. Ако се опитваше да си придаде по-скромен вид обаче, не беше постигнала особено голям успех.
Проверих обичайните горещи точки и не видях нищо, което да ме обезпокои. До този момент преценката ми, че засега тя няма да направи нищо прибързано, изглеждаше вярна, ала още бе прекалено рано, за да съм сигурен. В края на краищата, казиното, с неговите камери, пазачи и други мерки за охрана, беше неподходящо място за засада. Ударът, ако такъв изобщо бе планиран, щеше да дойде по-късно.
Купих шепа чипове и се настаних до нея.
— Рано е за бакара — отбелязах, като имах предвид, че е рано за срещата ни, но се опитвах да говоря мъгливо, в случай че някой наоколо знае английски.
— Явно и за двамата е така — отвърна Дилайла и заложи на играещия срещу банката. После ме погледна косо.
Усмихнах се и заложих на банката.
— Мразя да закъснявам. Тогава всичко вече е пълно и шансовете са неизгодни.
Тя отвърна на усмивката ми и за пръв път успях да се вгледам в очите й. Бяха тъмносини, почти кобалтови, и сякаш не само наблюдаваха, но и преценяваха, излъчваха интелигентност и дори чувство за хумор.
— Да, по-рано е по-добре — съгласи се Дилайла. — И най-хубавото е, че не всички го разбират. Иначе би било невъзможно да изпревариш навалицата.
Отбелязах, че макар и с акцент, говори страхотен английски. Беше го научила в достатъчно ранна възраст, за да усвои фразеологизмите, но все пак не толкова малка, че да няма акцент.
Банката раздаде картите.
— Изглежда само ние разбираме предимството на ранното идване — казах аз.
Тя проследи погледа ми, после пак се вторачи в мен.
— Да се надяваме.
Крупието обърна картите. Дилайла спечели, аз изгубих.
Тя събра чиповете си, без да ме поглежда, но не се опита да скрие усмивката си.
Исках да я заведа някъде, където можем да поговорим. Казиното не беше лошо за начало, защото ни предлагаше сравнително безопасно и неутрално място за среща. Освен това осигуряваше автоматично прикритие: ако някой, Белгази например, ни видеше там, присъствието ни заедно щеше да изглежда случайно, все едно сме дошли поотделно за няколко игри на карти или зарове. Ъглова маса в бар, сенчеста пейка в парка или разходка по пристанището — нито едно от тези места не даваше такива предимства. Обаче на масата за бакара нямаше да стигнем доникъде. Пък и губех цари.
— Мислех да ида някъде да пийна — казах. — Ще дойдеш лис мен?
Дилайла ме погледна, после отвърна:
— Естествено.
Излязохме на улицата.
— Не в бара на хотела — прошепна тя, още щом се отдалечихме от неколцината посетители на казиното. — Ще вземем такси и ще отидем някъде другаде. Няма голяма вероятност да се появи някой мой познат, но за всеки случай, срещнали сме се в казиното на „Мандарин“. Доскучало ни е. Аз съм споменала, че ще опитам в „Лишбоа“. Ти си попитал дали имам нещо против заедно да вземем такси. Съгласен?
Бях впечатлен, макар и не изненадан. Явно имаше навик да мисли оперативно и беше колкото енергична, толкова и делова. Вече бях стигнал до извода, че е получила специална подготовка. Сега прибавих вероятен минимум от няколко години опит.
— Съгласен — отвърнах.
Упътих шофьора към „Опариум Кафе“, място, което бях открил близо до новия културен център „Макао“ на Авенида Байа Нова, докато чаках Белгази и опознавах града. На първия етаж потискащо шумен оркестър свиреше някакъв вид ейсид фънк и шайка оглушали тийнейджъри се друсаха в ритъма. На такова място едва ли можеш да се натъкнеш на някой, непознаващ квартала, особено човек, чийто вкус не се задоволява с нещо по-малко от апартамент в „Мандарин Ориентал“.
Качихме се горе, където беше по-тъмно и тихо, избрахме си ъглова маса и седнахме на огромните и меки платнени фотьойли. Имаше и диванчета, тук-там заети от двойки, някои от които се прегръщаха, отчасти скрити в сенките. Хубава сервитьорка португалка ни донесе менюта, написани на китайски и португалски. Дилайла се усмихна.
— Ще поръчам каквото и ти.
На слабата светлина очите й изглеждаха по-скоро сиви, отколкото сини. Харесваше ми как осветлението смекчава чертите й и прави погледа и усмивката й съблазнително двусмислени.
Прегледах менюто и видях, че не предлагат от малцовото уиски, което си струва да се пие, затова поръчах и за двамата кайпириня — от неотдавнашния си опит знаех, че тази напитка е превъзходна за тропическия зной.