Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Сервитьорката се отдалечи. Двамата се умълчахме. После Дилайла се наведе към мен и ме погледна в очите.
— Е? Искаш ли да ми дадеш нещо?
Отговорих на погледа й. Защо ли въпросът звучеше двусмислено? Тя бе привлекателна, разбира се, дори повече от привлекателна, но имаше и още нещо. Взираше се в мен с някакво самоуверено сексуално одобрение. Като че ли ме виждаше точно така, както можех да се надявам да ме види красива жена.
И го правеше да изглежда адски естествено, реално. Трябваше да внимавам.
— Какво например? — Бях любопитен да видя реакцията й, ако й отговоря в същия стил.
— Нужно ли е да бъда по-ясна? — попита Дилайла, отново двусмислено.
Зачудих се какъв отговор очаква. Тъй като знаех за нейния мобифон и компютърния бут лог, ме смяташе за потенциална опасност. И сигурно очакваше да се опитам да използвам записа, да размахвам неговото съществуване пред лицето й като начин да се защитя. Реших да я изненадам.
— Номерът със записа беше блъф — осведомих я. — Струва ми се, че си се досетила. Беше ме страх, че без подобна заплаха можеше да рискуваш да събудиш Белгази.
Тя се замисли.
— Не те ли безпокои, че без него бих могла да рискувам с нещо друго?
Свих рамене.
— Безпокой ме, естествено.
— Тогава защо ми казваш?
Погледнах я.
— Аз не представлявам опасност за теб.
Дилайла повдигна вежди.
— Какво е това, нещо като куче, което си показва корема ли?
Усмихнах се.
— Е, аз вече съм виждал твоя.
Тя също се усмихна.
— Да, така е.
Усмивката остана дълго в очите й и усетих, че нещо там долу се разшава. Възпрях се: Не бъди глупав. Тя така води играта и кара хората да й се доверят.
— Е, значи не си ме заснел — след малко подхвана Дилайла. Все още се взираше в очите ми. — Какво следва тогава?
Шаването се усилваше. Щеше да е най-добре, ако просто можех да откача тая пущина и да я оставя в шкафа за вечерта.
Обаче виждах и не толкова краен начин да се защитя. За момент се замислих за върволиците други мъже, с които сигурно си бе играла преди мен, поредния глупак, оставил се да го водят за носа и да го манипулират. Това ме ядоса — тъкмо от гняв имах нужда. Защото прекъсна неизбежната ми механична реакция и ми върна част от желаното излъчване.
— Дилайла, хайде да прекратим с глупостите — тихо й казах, като я оставих да види студенината в очите ми. — Не съм тук да флиртувам с теб. Вероятно бихме могли да си помогнем един на друг. Но не и ако продължаваш да се опитваш да ме въртиш на пръста си, все едно съм някакво си умопобъркано от тестостерон четиринайсетгодишно хлапе, а ти си моята дама на бала в училище. Става ли?
Тя се усмихна и вирна глава — и естествено, позата само я направи още по-привлекателна.
— Защо ще се опитвам да те въртя на пръста си?
Искаше ми се да я извадя от тази й роля, от зоната, в която се чувстваше в свои води. Досега не бях успял.
— Защото много те бива в това, а хората обичат да правят нещата, за които ги бива — отвърнах, без да откъсвам поглед от нея. — По дяволите, ако даваха „Оскари“ за такова нещо, ти щеше да получиш награда за най-добра женска роля.
Очите й се поприсвиха за миг, ала иначе запази самообладание. Все пак ми се струваше, че вървя във вярната посока.
— Явно имаш доста лошо мнение за себе си — заяви Дилайла.
Усмихнах се, защото донякъде очаквах подобна реплика. Повечето мъже не биха направили нищо, което да намали предполагаемите им шансове да вкарат такава разкошна мацка в леглото. Би ги ужасила дори мисълта, че нещо случайно може да засенчи временното сияние на сексуалните ласкателства на красива жена, за да не бъдат изобличени като фарс всички ония томителни погледи, да не бъде разрушена вечно паянтовата фасада на ненаситното мъжко самолюбие. Дилайла познаваше тази динамика. Преди малко изрично го беше признала, дори се бе позовала на нея.
— Всъщност имам доста добро мнение за себе си — възразих. — Обаче виждам как водиш за носа Белгази, а той е по-интелигентен от повечето мъже. Оценявам на какво си способна, но искам да престанеш да играеш с мен. Ако изобщо можеш да престанеш, естествено. Може би играеш тази игра толкова отдавна, че не си способна да се владееш?
За пръв път видях пукнатина в ненакърнимото й досега хладнокръвие. Едва забележимо отдръпна глава, движение, което приличаше на потреперване, и зениците й се разшириха, което ми подсказа, че е получила известен прилив на адреналин.
— Тогава какво искаш? — след малко попита Дилайла.
Изражението й не се промени, обаче очите й излъчваха гняв и позата й бе по-вдървена, отколкото допреди миг. В погледа й се криеше опасност. Разбрах, че за пръв път виждам човека зад маската, че за пръв път имам възможност да зърна нещо повече от онова, което тя искаше да ми покаже.