Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Наоми кимна.
— Е, приятно е да те оценяват високо — отбелязах. — Мъжът, с когото си се срещнала, каза ли ти как да го намериш?
Тя се изправи и отиде в спалнята. Чух отваряне и затваряне на чекмедже. Наоми се върна и безмълвно ми подаде визитна картичка. На нея имаше имейл адрес и телефонен номер. Последният с токийски код. Същият, който преди малко ми беше дал Докс.
— Двайсет и пет хилядарки са много пари — запремятах визитката между пръстите си.
Тя се вторачи в мен.
— Изобщо ли не се изкуши да ги вземеш?
Очите й се присвиха.
— Не.
— Даже след като си вложила всичко в ресторанта ли? Такава сума може много да ти помогне.
— Смяташ, че ще те предам ли? — повиши глас Наоми. — За пари?!
Свих рамене.
— Досега не си ми споменавала за тази история. Докато не те притиснах.
— Беше ме страх да ти кажа.
— И си запазила визитката. За спомен ли? Като сувенир?
Последва пауза.
— Върви на майната си — накрая изсумтя тя.
Казах си, че е трябвало да го предвидя. Казах си, че всичко е наред, че не съм разочарован, че така е по-добре.
Разсеяно се зачудих дали всичко това не е част от някакво космическо наказание за Лудия Джейк, моя кръвен брат, когото бях убил във Виетнам. Или може би за другите неща, които бях извършил. Периодично да ме измъчва надеждата за нещо истинско, нещо хубаво, в същото време знаейки, че всичко ще се разпадне на прах.
Може да не е казала нищо. Може да ме бяха открили по друг начин.
Тогава защо нищо не ми спомена? И защо е запазила визитката?
Бях смятал, че в Рио се намирам в достатъчна безопасност, за да я видя. Сега разбирах, че съм сбъркал. Болестта, която носех, все още бе заразна.
И потенциално съдбоносна. Защото, дори да можех да й се доверя, че ще пази тайна, от ЦРУ я наблюдаваха. Беше попаднала на прицел, също като Хари. И сега Хари бе мъртъв. Не исках същото да се случи с нея.
Е, сега идваше трудната част. „Няма нужда да ти харесва — веднъж ми беше казал един инструктор в новобранския лагер. — Просто трябва да го правиш.“
Дълго се взирах в нея. Очите й ме гледаха сърдито, ала виждах и надежда в тях. Надежда, че ще я прегърна и притисна към себе си, ще й се извиня, ще кажа, че просто съм се уплашил, не съм бил на себе си.
Изправих се и се вгледах в нейните красиви зелени очи, сега ококорени от изненада, оскърбени. Зачудих се дали вижда тъгата в моите.
— Сбогом, Наоми.
Тръгнах си. Пак си казах, че не съм разочарован, че дори не съм кой знае колко изненадан. Отдавна се бях научил да не се доверявам, в живота вярата е като повдигането на брадичката в бокса. Казах си, че е добре да получа поредното потвърждение за правотата на светогледа ми.
Взех извънредни мерки, за да се уверя, че не ме следят. После отидох на един тих плаж край Грумари, седнах сам и зареях поглед във водата.
Не обвинявай Наоми, помислих си. Всеки би те предал.
Не и Мидори, гласеше отговорът. И тогава си казах: Не, ти просто се опитваш да я превърнеш в нещо прекалено хубаво, за да е истинско, нещо невъзможно.
Ала тя наистина можеше да е нещо толкова хубаво, което сега просто се опитвах да очерня, да унизя, за да омаловажа загубата си.
Предполагам, че никога няма да узнаеш, помислих си. Но тогава как ще решиш?
Няма значение как взимаш решението. Важното е да го вземеш.
Смаяно поклатих глава. Мидори все още ме изкарваше от равновесие, толкова месеци по-късно и на половин свят разстояние. Караше ме да се съмнявам в себе си, в преценките си.
Какво ти говори това?
Нямаше нужда да си отговарям на тоя въпрос. Вече знаех.
Дълго седях и мислих. За живота си в Рио. За появата на Наоми в него и за внезапното й изчезване. За това какво трябва да направя сега.
Над плажа се вдигна ветрец. Почувствах се празен. Вятърът спокойно можеше да духа направо през мен.
Вероятно бих могъл просто да оставя всичко зад себе си. Пак да избягам, да отида на някое ново място, да създам нов Ямада.
Поклатих глава. Знаех, че не съм готов за това, не и толкова скоро след предишния път. Мисълта пак да го направя ме ужасяваше.
Което пък превръщаше достигнатото заключение в съмнително оправдание. Заключението бе следното: така или иначе ще е най-добре да разбереш какво искат. Да поемеш инициативата, вместо пасивно да чакаш да осъществят каквото са намислили.
Добре тогава. Напуснах плажа и се обадих на Канезаки от уличен телефон. Имаше доста голяма вероятност да проследят обаждането до Рио, но пък те очевидно вече знаеха къде съм.
Телефонът иззвъня два пъти.
— Да — чух го да казва. Със сънен глас.
В Рио беше ранен следобед, а Токио бе дванайсет часа напред.
— Надявам се, че не съм те събудил.